Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (61)

60

Кейтлин отвори очи и се задъха. Мрак. Беше изправена отново се намираше в ужасното място, което се бе превърнало в неин личен затвор. Не помнеше кой и кога я е върнал адската дупка. Вероятно бе припаднала под „душа“. Водопад от кръв.

Тънки лъчи светлина очертаваха правоъгълна форма точно пред очите ѝ. Вероятно това бе капак на прозорец, през който можеха да я виждат или да ѝ подават храната. Осъзна, че това не е същата дупка, в която бе преди. Беше малко по-различна. Пространството бе по-голямо, макар и не много. Постепенно забеляза и други разлики. Беше без белезници и можеше да вдигне ръце встрани. Опипа стените край себе си. Отпред, отзад и отстрани бе заобиколена от камък. Явно бе затворена подобна на първата, изсечена в стената ниша. Протегна ръце, доколкото бе възможно. До тавана имаше не повече от метър — едва успя да вдигне длани на височината на лактите си.

Нещо докосваше задната част на краката ѝ, точно над коленете. Дали не беше издатина? Пробва да седне и установи, че може да поеме тежестта ѝ. Усещането бе като от неочаквана благословия. Краката ѝ все още бяха боси, но поне бе облечена в нещо като роба с качулка. Размърда главата, раменете и бедрата си, за да почувства материята — беше груба, в гърдите ѝ все едно се триеше шкурка.

Започна да намества парченцата от мозайката от изминалата нощ. Свалиха ѝ дрехите. Изкъпаха я в кръв. Облякоха я роба като техните.

Постепенно си спомни и някои думи. Не бяха кой знае колко, така че нямаше много за анализиране. И една бе достатъчна.

„Церемония“.

Нечий глас бе казал именно това. „Церемонията продължава“.

Само че каква церемония? Какво, за бога, възнамеряваха; правят с нея?