Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (66)

65

Джими Докъри навлече полиетиленов непромокаем костюм, проклинайки факта, че именно него извикаха посред нощ. Като че ли все на него натрисаха най-лошата работа и гробарската смяна, която изискваше много труд и малко мислене. Ако някой някъде беше забъркал каша, викаха Джими да я оправя. Първо трябваше да търчи подир някакъв изчезнал нехранимайко, да разчиства след самоубийството на някакъв дъртак, а сега — изгоряла плевня. Та той беше много по-добър следовател, отколкото го смятаха. Ако баща му, заместник-началникът, знаеше какви простотии го пращат да разследва, щеше да ги изхвърли всичките!

Докъри показа служебната си карта и се наведе да мине под потрепващата на вятъра жълта лента. Един уморен участъков полицай си записа името му, след което го пусна да влезе сред почернелите ребра на плевнята. Мощните флуоресцентни лампи на криминалистите осветяваха овъглените останки на кемпер-караваната — обгоряло копие на онази от записа на бензиностанцията. Същата, която се издирваше от половината полиция в страната. Джими тръгна към превозното средство, като внимаваше къде стъпва, за да не компрометира сцената на местопрестъплението. Вътре завари мъж и жена, коленичили на пода да изследват тялото.

— Момичето ли е? — попита Джими. — Онова, изчезналото?

Съдебният патолог Лиса Хамилтън дори не се обърна при въпроса, но разпозна гласа му.

— Не. Мъж е. И, сержант, да ви предупредя — не ми висете на главата, не ме притискайте и много внимавайте да не ми оплескате сцената на местопрестъплението.

— Разбрано.

Джими не се обиди от тона ѝ, нито от резките ѝ думи. Всички се надпреварваха да му казват да не прави това или онова. Пък и имаше слабост към Лиса. Дори в два през нощта нещо в нея успяваше да събуди първичния му инстинкт.

През рамото ѝ виждаше трупа, който приличаше на недобре опечена пържола — смесица от розово и черно, от която на човек му призляваше. По обгорелите кости бяха залепнали парцаливи останки от дрехи, а по цокъла и пода се стичаха локвички от човешка мазнина. Джими забеляза, че шасито на кемпера е огънато.

— Експлозия ли е имало?

— Изглежда, е гръмнала газовата бутилка — отвърна един от помощниците, младо пъпчиво момче с остра коса, оформена в нещо като шипове. — Съдейки по пътя на въздушната струя, явно е избухнала под готварската печка.

Джими ги заобиколи и отиде да огледа останалата част от изгорялото превозно средство.

— Значи няма следи от момичето, така ли? — подвикна през рамо. — Сигурни ли сте, че наоколо не се търкалят парченца и от нея?

Лиса Хамилтън проточи врат:

— Наистина ли смяташ, че мога да пропусна цяла жена?

Джими се почувства глупаво:

— Не, разбира се. Просто така ни притискат да я открием, че направо сме откачили.

Патоложката продължи да се мръщи:

— Изчезналата жена си е отделен въпрос. В момента единствената ми грижа е този мъж тук. Опитвам се да му отдам полагащото му се уважение, като се опитам да изясня причините за смъртта.

Джими схвана намека и се отдръпна. Край него работеха още неколцина криминалисти — събираха в найлонови торбички и надлежно надписваха всичко, което можеше да се вземе или изчегърта от стените и пода. Видя купчина хартиени пликове, в които имаше счупена водна чаша, обгоряла тенджера, празна бутилка от водка и почернели прибори и чинии.

При него дойде жена от екипа криминалисти, която носеше найлонова торбичка за улики.

— В жабката открихме шофьорска книжка и документа за наем на превозното средство. Малко са опушени, но иначе са непокътнати.

Джими повдигна пликчето към светлината на близката лампа, за да може да разчете името. Макар и трудно, успя: Едуард Джейкъб Тимбърленд.

Произнесе го на глас и за миг се натъжи. Свържеш ли трупа с някакво име, възприемаш нещата различно; вече не става дума за фантом.

Джими подвикна на съдебната лекарка:

— Професоре, връщам се в управлението. Кога ще бъде готов докладът?

Без да прекъсва работата си, тя отвърна:

— След няколко часа. Ще го пусна по електронната поща от някоя външна линия. Иначе ще съм на разположение около десет часа сутринта, ако искаш да ти го разясня лично.

— Благодаря!

Би било чудесно наистина — един приятен разговор на чаша кафе. Кой знае, можеше и да излезе нещо. На излизане Джими вдигна ръка:

— Спокойна нощ на всички!

Чуха се няколко приглушени отговора. Вече бе излязъл от плевнята, когато съдебната лекарка шеговито изстреля:

— Ами, вечер — сутрин! Трябва да боравиш с правилните факти, детективе, иначе работата няма да върви. Вече е утро, ако не си забелязал.