Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (149)

148

Очите на Дракон бяха приковани в страничното огледало, а ръцете му стискаха здраво волана. Преди около седем-осем километра забеляза нещо зад микробуса. Някакво тъмно размазано петно на около петстотин метра зад тях. Съвсем малко бе, но все пак достатъчно, за да го види. А по пътя, който водеше извън Имбър, никога нямаше движение. Никога. Не и днес обаче. Тъмното петно си стоеше.

— Можеш ли да видиш какво има зад нас? — попита той Муха, който седеше до него. — Какво е превозното средство?

Едрият месар се извъртя на седалката си и се опита да различи формата му. Не беше микробус. Не беше и комби.

— Твърде далеч е, не го виждам ясно. Нещо голямо е. Форд „Фокус“ или някакъв голф.

— А видя ли откъде се появи?

Муха отново се обърна назад:

— Не, нямам представа. Защо?

— Военните не дават на никого да паркира наоколо. Така че откъде, по дяволите, се взе, и какво прави тук по това време?

Муха се приведе напред, за да го види по-добре в страничното огледало.

— Може да са се изгубили.

— Може.

Дракон свали крак от педала на газта и намали до петдесет километра в час. Погледна пак в предното огледало: кървавочервено слънце, което тъкмо изплуваше на хоризонта, и малък черен автомобил в далечината, който скъсяваше разстоянието. Дракон намали скоростта до четирийсет километра.

— Ще спра рязко, без да пускам мигач преди това. Подготви се.

Муха разкопча кобура на малкия пистолет „Глок“ 26, затъкнат в колана му. Дракон наби спирачки и изви волана. Колата се плъзна в една покрита с чакъл отбивка. Автомобилът зад тях рязко изви и шофьорът ѝ натисна клаксона, но не спря. Прозорецът се смъкна и водачът размаха към тях месест юмрук.

Никой от двама им не отвърна. Очите им останаха приковани в стоповете на черния автомобил, който се носеше по прашното шосе, докато той не се скри от погледите им.

— Пияници — каза Муха. — На бас, че са се наливали цяла нощ и сега отиват на работа.

Дракон отново запали двигателя. Имаше логика. Може би отиваха към Тилшед или Уестдаун Камп.

— Да се надяваме — каза накрая. — Днес определено не е подходящ ден да се разправяме с досадници.