Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (140)

139

Повелителят на кръга отвори дневника и посочи собственото си име.

ΟΩΜΥΖ ΙΥΛΦΗΩΣΚΛ.

— Джеймс Пендрагон — произнесе високо и ясно и допря гордо юмрук към гърдите си. — Име, с което човек може да се гордее. Родословие, което може да се проследи чак до келтски времена, до най-известния крал на Британия. До обвитите в мистерия митове и даже отвъд тях. Ние сме въплъщение на самата история, ти и аз.

Гидиън бе добре запознат както с фактите, така и с измислиците.

— Крал Артур е по-скоро приказен герой, отколкото реалност — заяви той.

Тази забележка по никакъв начин не повлия на страстта, с която Повелителят говореше за семейната си история:

— Наистина ли? Артур Пендрагон, великият британски крал? Или крал Риотам, или кралят на Камбрия, или кралят на Пенините? Кралят на Елмет, Шотландският крал… има дори Римски крал^[1]! Нима смяташ, че всички тези хора са просто измислица? Ти си образован човек. Всички тези истории се коренят в нещо много повече от митове. Неслучайно са просъществували толкова дълго.

— Ами ти? — попита Гидиън с горчива нотка в гласа. — Кое за теб е факт и кое — измислица?

Повелителят сви рамене:

— Определено не съм крал, но ръководя и служа на нашите братя, Последователите. Аз съм единственото дете на Стивън Джордж и Алис Елизабет Пендрагон. Никога не съм се женил и като изключим теб, нямам деца.

— Родителите ти живи ли са още?

— Живи са и в добро здраве. Дядо ти е на деветдесет, а баба ти ще стане на осемдесет тази година.

Емоциите на Гидиън бяха съвсем объркани. Независимо от предсмъртното ѝ признание той все още копнееше за майка си. Все още се чувстваше виновен за случилото се между него и Натаниел. А сега се бе сблъскал с родния си баща и родословно дърво с митични корени, забулени в мъгла. Беше твърде много за психиката му.

Повелителят на кръга бързо разбра дилемата му:

— Ще ти трябва известно време да свикнеш с тази мисъл. — Стисна здраво ръката му. — За щастие разполагаме с достатъчно време. След като приключи ритуалът, ще имаме възможност да се опознаем. Да изградим мост над годините, които сме прекарали разделени.

Гидиън все още имаше десетки въпроси, но сега не бе моментът да пита. Сега трябваше да замълчи и да помисли.

— Е? — запита Повелителят. — Приемаш ли задачата? Мога ли да разчитам да придружаваш момичето в последните му часове?

Гидиън кимна.

— Добре. Много добре. — Повелителят го прегърна отново.

Когато се отделиха един от друг, очите им се срещнаха.

— Ти вече не си Гидиън. Кръщавам те Феникс.

— Доколкото си спомням, Последователите обикновено приемат имена на съзвездия, които започват с буквата на собственото им име.

— Така е — отвърна Пендрагон и внезапно изражението му отново стана сурово. — Винаги съм искал синът ми да се казва Филип. В мислите си винаги така съм те наричал. Затова от този миг насетне ще бъдеш Феникс.

Гидиън имаше чувството, че са му изиграли груба шега, че са му нанесли психологически удар, целящ да подкопае основите на представата му за самия себе си. Загубата на името болеше. Все едно му бяха отнели самоличността.

— Семейното ни мото е съвсем просто — отново се обади Пендрагон. — Temet Nosce. Опознай себе си.