Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stonehenge Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017 г.)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017 г.)
Форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Сам Крайстър

Заглавие: Завещанието Стоунхендж

Преводач: Яна Маркова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман (не е указано)

Печатница: ФолиАрт ООД

Излязла от печат: 08.08.2011 г.

Главен редактор: Димитър Риков

Редактор: Росица Златанова

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-685-622-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10155

История

  1. — Добавяне

36

Толард Роял

Гидиън се събуди от крясъците на дивите гъски. Чувстваше се скапан, цялото тяло го болеше така, че едва отиде до банята. Загледа се през прозореца: четири птици се бореха за територия около малкото езерце в градината. Пляскаха заплашително с криле и се хвърляха една върху друга с насочени напред здрави клюнове. Беше си истинска битка. Последва пронизителен писък и победеният заедно с партньорката си се понесе ниско над ширналите се наоколо поля.

Огледа изпитателно стария душ над покритата с ръжда емайлирана вана. Върху метала имаше отложен котлен камък, а тръбите хъхреха и кашляха. Водата обаче течеше учудващо бързо. Липсваше шампоан, но на мивката откри парче сапун. Взе го, влезе предпазливо във ваната и дръпна тънката найлонова завеса.

Горещата вода бе много приятна и донякъде облекчи напрежението в раменете му, макар да не можеше да изтрие спомена за прочетеното в дневниците предната нощ.

Тринайсет месеца след смъртта на майка му баща му се присъединил към Последователите на Светините. Първоначално Гидиън реши, че това е наименованието на някакъв местен клуб, занимаващ се с история. Само че не беше. Ставаше дума за нещо съвсем различно. Предположи, че камъните са носели на баща му някакъв вид духовна утеха — така както в скръбта и отчаянието си мнозина се обръщат към църквата. Натаниел ги наричаше „Светините“ и смяташе, че всеки къс е източник на помощ в някаква сфера. Подробно описваше как един способствал за духовното обновление на човека и прогонвал депресията, а друг давал физическа сила и издръжливост. А имаше и други, много други.

Гидиън се развесели при мисълта за Стоунхендж като някакъв вид магически кръг за ароматерапия. Кой би си помислил, че неговият известен и умен баща, чиито текстове бяха публикувани по цял свят, вярва в подобни неща? Смъртта на Мари явно го бе изкарала извън релси. Да, това би обяснило всичко.

Топлата вода изведнъж свърши и отгоре му шурна ледена. Той се измъкна с препъване от ваната и грабна от близката закачалка една твърда сива кърпа. Подсуши се и отново облече старите си дрехи. Миришеха на дим, но не можеше да се насили да прерови гардеробите и чекмеджетата на баща си дори за чисто бельо.

На долния етаж откри отворена кутия с овесени ядки, но нямаше мляко. Сипа малко в първата чаша, която измъкна от шкафа, и започна да ги дъвче сухи. Загледа се през прозореца. Няколко фазана се разхождаха отвън надуто и спокойно, като стопани на мястото. Заети с важните си дела, само от време на време му хвърляха по някой незаинтересован поглед. Той привърши оскъдната си закуска, наля си чаша вода от чешмата и я отнесе на втория етаж.

Из цялата стая бяха разхвърлени книги, но не бе в настроение да разчиства. Единственото, което искаше, бе да продължи да чете, да направи дисекция на текста, за да го проумее. Вдигна от пода дневника, с който последно се бе занимавал предната нощ, и прегледа бележките си с молив — превод на кодираните записки на баща му.

„Пътищата на Гилдията са прекрасни в своята простота. Свещено чисти. Предците ни са били прави: няма един-единствен Бог. Има божества. Нищо чудно, че водачите и последователите на всички религии по света ревностно вярват, че само и единствено те са открили Месията. Но всъщност те са открили само един от всичките. Попаднали са случайно на следи от духовното присъствие на Светините, на живота, докоснат от тях, на даровете, които са ни оставили. Срамота е, че тези последователи се молят безразборно на случайните си богове. Само ако знаеха, че тяхното божество е в състояние да им предостави една-единствена, отделна благословия! Желанието на хората да монополизират религията е затворило умовете им за разнообразните начини, по които се проявява божествената щедрост.“

Гидиън се опита да гледа непредубедено на написаното. Очевидно баща му бе вярвал, че камъните са един вид дом на боговете. Наистина ли идеята бе толкова шантава? Милиарди хора вярваха в подобни неща: че боговете живеят в определените от човека места за поклонение, че тайнствено обитават златни параклиси и високи олтари или пък че могат да бъдат призовани и умилостивени чрез ритуални жестове и масови молитви. Реши, че вярванията на баща му не са по-смешни или нелогични.

Впери поглед в дневника в ръцете си и в тъмното мастило, използвано от Натаниел. Страницата буквално бе пропита с най-съкровените му мисли. Дори десетилетия след написването им думите носеха нещо, което той не можеше да схване докрай — емоционален контакт с баща му. Все едно усещаше докосването му.

Гидиън се зачуди дали не се случва именно това, когато докоснеш камъните. Дали възприемаш мисли и чувства, мъдрост и знания от хората, които са живели и починали много преди теб — най-мъдрите сред древните, хора, толкова велики, че са ги смятали за богове?

Едва сега, когато идеята за Светините вече не му изглеждаше толкова абсурдна, се върна към думите, които така го бяха обезпокоили:

ΨΝΚΚΦ.

Кръв.

ΖΩΧΗΠΤΠΧΥ.

Жертвоприношение.

Едва сега се осмели да прочете целия пасаж:

„Светините се нуждаят от обновление. То трябва да се прави постоянно или рушенето и упадъкът им ще се ускорят. Вече ясно личат доказателствата за това. Колко глупаво от наша страна да си мислим, че можем само да взимаме от тях, без да ги подхранваме в замяна. Божествата ни са пуснали дълбоко своите корени в кръвта и костите на предците ни. Те са ни дали себе си. Ние също трябва да им дадем себе си.

Трябва да има жертвоприношения. Трябва да се пролее кръв в името на бъдните поколения, на децата ни и на техните деца и най-вече заради моя любим син.“

Гидиън бе шокиран, че баща му го споменава в тези редове. Още повече се шокира обаче от следващите:

„Аз доброволно ще отдам кръвта си и собствения си живот. Надявам се единствено да са достойни да променят съдбата, която очаква моето бедно, останало без майка дете.“