Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (170)

169

Повелителят на кръга се изправи, облечен в церемониалната роба от зебло, боядисана в кървавочервено по стара технология — със смесица от соковете на цвекло, брош и виргинска лавровишна. Под качулката проблясваше полумесец — очертанията на гъстата му сиво-бяла коса.

Светините вече бяха поставени в обиталищата им. На равни разстояния около кръга бяха запалени специални свещени светилници — разноцветни стъклени тръби, в които горяха чисто нови свещи.

През звездните канали виждаше небето. Цветът му не оставяше съмнение: здрачът щеше да настъпи всеки миг.

Повелителят бе почти напълно изтощен. Пренасянето на Светините до Храма бе изцедило силите му. Той обаче нямаше да се провали.

Вдигна ритуалната каменна лейка, пълна с вода от измиването на Светините. Тръгна с нея из кръга и създаде осветена, божествена пътека от Олтарния камък в подковата от трилитони до арките от сарсени на изток, през Оброчния камък до Камъка на петата.

Извади церемониалния каменен нож от джоба на робата си и се вгледа в скалния къс, където щеше да направи срезовете по тялото на жертвата. Пет прореза, по един за всеки от великите трилитони, където си почиваха Главните Светини — боговете на Слънцето, Луната, звездите, Земята и задгробния живот. Щяха да я оставят тук в продължение на пет часа — по един за всеки от боговете. След това щяха да я развържат и отново да я измият със светената вода. Накрая щяха да я принесат в дар.

Ръката на Повелителя се спусна към другия дълбок джоб на дрехата. Нямаше нужда да бърка в него — усещаше присъствието им. Свещените жертвени чукове. Вниманието му се насочи към двамата Носачи, които го наблюдаваха, застанали пред входа на Голямата зала. Гледаха го и чакаха. В ръцете си държаха грубата носилка от борова дървесина, с която щяха да носят жертвата по време на последното ѝ пътуване.

Той бе готов. Кимна.

Носачите изчезнаха на мига.