Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (6)

5

Стоунхендж

Вечерната мъгла се завихри край основата на камъните и като фокусник ги превърна в архипелаг, издигащ се насред море от облаци. За шофьорите, профучаващи по близката магистрала, това бе просто неочаквано красива гледка. За Последователите обаче бе много повече от игра на атмосферните явления.

Цареше здрач. L’heure bleue, синият час. Скъпоценният, магически период, който настъпва два пъти дневно — рано сутрин, преди изгрева на слънцето, и вечер, преди залеза. Времето, когато светлината и мракът са в хармония, а духовете, обитаващи скритите светове край нашия, намират мимолетен покой.

Повелителят на кръга добре разбираше всичко това. Знаеше, че първо настъпва морският здрач, когато слънцето потъва между шестия и дванайсетия градус под хоризонта и мореплавателите вече могат да разчитат звездната карта. Следва астрономическият здрач, когато Слънцето се плъзва между дванайсетия и осемнайсетия градус под хоризонта. Градуси, геометрия, разположение на Слънцето — свещеният триъгълник, за който хората знаеха от векове и бяха предали на други посветени мъже. Такива като него.

Стоунхендж нямаше да стои тук днес без познанията на тези хора. Древните астрономи, математици и архитекти бяха използвали най-добрите си инструменти и най-прецизните изчисления, за да определят къде да бъде изграден храмът. Планът му бил толкова сложен, фин и прецизен, че за завършване на строежа били нужни над петстотин години.

А сега, след повече от четири хилядолетия, Последователите отдаваха на древните камъни същото задълбочено внимание, дори на най-дребните детайли.

Повелителят на кръга зае позиция в секундата, когато морският здрач премина в астрономически. Застина, притихнал като воините от син камък, които го заобикаляха. Пое ролята си на защитник. Подобно на древноримски гадател, той безмълвно и търпеливо очакваше боговете да проговорят.

Много скоро дочу тихия шепот, преминал като вятър над главата му. Те заговориха. Повелителят се заслуша в думите им, погълна мъдростта им… Вече знаеше какво да прави. Щеше да се безпокои по-малко за самоубийството на професора и повече за сина му. Щеше да провери дали принесеният в жертва младеж е погребан както трябва — щеше да е катастрофално, ако някой откриеше останките му. И най-вече, щеше да се погрижи вторият етап на Обновлението да бъде изпълнен. Церемонията трябваше да се извърши докрай.

Млечнобялата мъгла се заиздига и обгърна краката му. В странния магичен полуздрач сарсените^[1] сякаш оживяха. Дали бе зрителна измама? Игра на светлосенки, илюзия? Той не смяташе така. Тънкият сърп на луната бе почти невидим за случайно око, но за човек, занимаващ се с археоастрономия^[2] като него, бе като ярък фар в небето. Високо над него, на небесния свод се чертаеха орбитите на познати и непознати обекти, карти се подреждаха и пренареждаха, телата заставаха в нови позиции или се местеха към вече зададените. С всяка частица от съществото си той усещаше преминаването на Слънцето от Белтейн^[3] към слънцестоенето.

Оставаха точно седем дни до слънцестоенето — мига, в който Слънцето щеше да застане неподвижно в небето. Всички щяха да приковат вниманието си върху изгрева… А всъщност би трябвало да се вгледат в здрача, който щеше да дойде след това.

Щяха да изминат пет пълни дни, а после в плодовития здрач на мистичната вечер щеше да изгрее първата пълна луна след слънцестоенето. Щеше да настъпи времето на обновлението. Тогава той щеше да се върне при Светините и да довърши онова, което бе започнал.

Сега небето беше притъмняло. Повелителят потърси с поглед Поларис, наричана още Северната, или Пътеводната звезда — най-ярката от съзвездието Малка мечка. Проблясъкът, най-близък до божественото.

Той отвърна очи от черната кадифена завеса на небето и ги насочи към древната земя под краката му. Спря поглед върху Оброчния камък и потрепери, когато чу повелята на Светините.

Боговете нямаше да им простят евентуален провал.