Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (25)

24

Вече минаваше полунощ, но Шон Граб не можеше да заспи. Знаеше, че ще мине много, много време, преди да успее да си почине. Вероятно години. Извади нова бутилка водка от хладилника, отвори я и погълна поне четвърт от съдържанието ѝ наведнъж, без да си направи труда да си налива в чаша. Не беше толкова тъп, че да не разбира какво става. Ако който и да било нормален човек бе извършил половината от нещата, които Граб бе извършил, и той би посегнал към бутилката.

Или поне така се оправда пред себе си, когато най-накрая отвори увисналите вратички на шкафа в малката си претрупана кухня. Извади една водна чаша, наля си и започна да обикаля нервно из дома си — обикновена двуетажна къща, съвсем същата като онези, до които бе долепена.

Имаше нощи, в които спомените го измъчваха толкова безмилостно, че не можеше да го понесе. Блъскаха се в клепачите на затворените му очи и оживяваха като сцени от някакъв гротескен филм на ужасите. Тази вечер беше именно такава. Образът на размазания череп на жертвата отказваше да изчезне, както и безжизнените му пусти очи и бялата обезкървена плът.

Граб гаврътна още една чаша водка. Бяха го сторили в името на една по-висша цел, той разбираше това, и все пак не можеше да отблъсне ужасните сцени, които се въртяха в главата му. Достатъчно бе да примигне и те оживяваха. В съзнанието си виждаше как носи трупа, за който трябваше да се погрижи да изчезне. Мъртво месо, така го бе нарекъл Муха. Каза му да мисли за момчето като за парче месо — да си представи, че е агнешки врат. Или свински крак.

Хвърлиха осакатения труп в багажника на Муха и го откараха до кланицата. Докато се бореха да го качат на релсовата линия за придвижване на закланите животни, имаше чувството, че момчето тежи цял тон. Муха го увеси надолу с главата — като мъртво теле — преряза му гърлото и източи остатъка от кръвта му в специална вана.

Граб още чуваше дрънченето на веригите, шума на електрическия мотор и призрачното тракане на машината, когато трупът се задвижи. Помнеше ехото от буботенето на оживелите механични части. После страховитото разфасоване. Обезглавяването. Изваждането на вътрешните органи. Хидравличните скоби, които обелиха кожата. За малко да повърне, когато Муха започна да чисти плътта, полепнала по зъбите на автоматизираните им съучастници.

Отпи отново от водката. Образите обаче не изчезваха. Бяха се загнездили в паметта му и отказваха да излязат оттам — също като ужасните късчета месо, затъкнати в частите на поточната линия. Каза си, че с времето ще избледнеят, но дълбоко в себе си знаеше, че не е така. Винаги щяха да са с него.

Усети приближаването на нежната топла вълна. Тя идваше — не особено бързо, но сигурно. След малко щеше да го залее… но нямаше да отмие вината. Нито страха, че може да го заловят.

Машините оголиха костите на момчето напълно. Не останаха никакви следи, никакви улики, които да бъдат използвани срещу тях. Модерната кланица използваше системата AMR: почистваше използваемото месо от костите, без да ги троши или наранява, транжираше го, разделяше го и го поднасяше спретнато подредено в пакети, готово за консумация.

Мътните да я вземат — толкова бе ефективна, че дори пакетираше отделно костите, сланината и лойта. Кръвта и изпражненията изтичаха във ваните и оттам отиваха в канализацията.

— Няма повод за притеснение — не спря да повтаря Муха. — Няма защо да се тормозиш!

Той обаче и се притесняваше, и се тормозеше. Не само заради кошмарите. Вината също не бе най-страшното. По-лошото бе, че всичко това щеше да се повтори, и то съвсем скоро.