Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (168)

167

— Няма ли откъде другаде да минем, Джими?

Сержантът поклати отрицателно глава:

— Половината армия се е събрала там: Трета механизирана бригада, Кралският логистичен корпус и даже Кралската военна полиция!

В крайна сметка преминаха кротко край бавно движещия се военен конвой, след което Джими отново натисна газта. Профучаха по Марлборо Роуд, после завиха надясно по Хюбърт Хамилтън Роуд и накрая поеха вляво, по „Харингтън“. Най-сетне се озоваха на улицата, на която живееше Лий Джонс.

Джими удари спирачки, гумите изсвириха, двамата изхвърчаха от колата и се затичаха през една градина, после нагоре по белите бетонни стъпала до един занемарен бедняшки апартамент. Меган натисна продължително звънеца. Джими се промъкна на малкия балкон и захлопа по прозореца на дневната.

Никакъв отговор.

Меган се наведе и изкрещя през отвора на пощенската кутия:

— Лий, ние сме — инспектор Бейкър и инспектор Докъри! Трябва да поговорим. Спешно е!

Пак нищо.

— Разбий вратата.

Той се поколеба.

— Разбий вратата, Джими, или аз ще го направя!

Той отстъпи назад и силно изрита мястото точно под дръжката. Стъпалото му отскочи от ключалката. Вратата не поддаде. Отново зае позиция и я ритна още по-силно, с цялата си тежест. Този път тя се отвори рязко и двамата нахлуха в жилището.

Джими притича през всекидневната и влезе в малката кухня. Меган прегледа спалнята, после и банята. Нямаше го.

Върна се в спалнята, отвори гардероба и чекмеджетата на голямата дървена ракла. Навсякъде бе пълно с дрехи. Върна се в банята: четката му за зъби си беше там. Всичко изглеждаше нормално, не личеше да е заминал внезапно.

Излязоха навън, като се чудеха къде още да проверят. На около четирийсет метра Меган забеляза слаб мъж, понесъл сандвич в едната си ръка и вестник в другата. Той беше.

Джонс ги видя на стъпалата пред дома си и хукна обратно по улицата. Тичаше бързо, много по-бързо, отколкото би могло да се очаква от бивш наркоман.

Втурна се към полето от другата страна на Харингтън Роуд. Меган се втурна след него, а Джими се затича към колата с надеждата да му пресече пътя, когато излезе на Марлборо Роуд.

Джонс хвърли поглед през рамо и видя, че Меган го настига. Забеляза също така, че Джими го няма. Не беше много трудно да се сети, че всеки момент ще се появи с колата.

Заряза Марлборо Роуд, но не се насочи към откритото поле. Не бе толкова глупав. Вместо това хукна на север, към неголямата, но гъста гора. Ако имаше късмет, там щеше да ѝ се изплъзне.

Само че не успя.

Меган намери в себе си последни запаси от енергия точно когато неговите се изчерпаха. Свали го на земята само на няколко метра от спасителния шубрак. И двамата дишаха тежко, но тя бе в по-добра форма и по-силна. Сграбчи ръката му и я изви на гърба. Той започна да рита, но дробовете му горяха. Не можеше да направи почти нищо.

— Дори не си го помисляй, Лий!