Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (110)

109

Гидиън придружи Меган до колата ѝ и задържа учтиво вратата, докато се качи. Разполагаше само с няколко секунди.

— Тази сутрин ме заплашиха с пистолет. — Кимна към къщата. — Смитсън и онзи, който ме нападна в къщата. Работят заедно.

Лицето на Мат Атли се появи пред очите ѝ. Искаше да му разкаже за месарницата, но нямаше време.

— Влизай в колата. Ще се разберем в управлението.

Той погледна нервно към предната врата:

— Не мога. Трябва да отида с него.

— Защо?

— Баща ми е предпочел да се самоубие, вместо да се примири с онова, което правят.

— А какво правят? — Тя го изгледа изпитателно, като си мислеше за нестабилното му психично състояние.

Гидиън видя недоверието ѝ:

— Казах ви вече. Жертвоприношения. Мисля, че подготвят ново.

На Меган ѝ се искаше да го разпита по-подробно, но забеляза, че Смитсън стои до къщата и не ги изпуска от поглед. В ръце държеше парче обгоряло дърво, за да създава впечатлението, че е зает с ремонта.

Тя разбра, че моментът наистина не е подходящ. Запали двигателя и отпусна ръчната спирачка:

— Ще ти се обадя по-късно.

Гидиън отстъпи встрани и Меган потегли. Смитсън веднага хвърли парчето греда и се приближи към него. Той проследи с очи колата до портата на имението и се обърна се към Гидиън едва когато тя пое по тесния път отвъд границите на имота.

— За какво става въпрос?

— За пари — отвърна кратко Гидиън. — Баща ми търгуваше с безценни артефакти. Печелеше милиони от тях — вероятно защото повечето са изкопани и изнесени без позволение от местните власти. Хората от отдела за кражби на произведения на изкуството искат да ме разпитат във връзка с банковите му сметки.

— Попита ли те за лицето?

— Казах ѝ, че съм паднал.

— Добре. — Обърна се и тръгна към къщата. — Хайде, губим време. Да взимаме дневниците и да се махаме оттук.

— Чакай малко! — спря го Гидиън. — Да не мислиш, че съм толкова глупав да ги оставя в къщата?!

Лицето на Смитсън застина като каменна маска. Гидиън извади ключовете за колата си и отвори багажника. Вътре имаше пакет, увит в одеяло. Майсторът надникна над рамото му, после се наведе и отви единия край. Отдолу се показаха четири томчета, формат А4. По два за всяко десетилетие, което Натаниел Чейс бе прекарал в Гилдията.

— Това ли е всичко?

— Засега.

Смитсън отвори един от бележниците и се вгледа неразбиращо в кодирания текст.

— И как да разберем, че вътре пише онова, което ти казваш?

Гидиън го взе от ръцете му.

— Само аз и баща ми знаехме този код, което е добре и за мен, и за вас. Повечето хора просто биха изхвърлили дневниците, защото няма да разберат написаното. Което би било грешка. Голяма грешка.

Затвори бележника, прибра го при останалите и отново ги уви в одеялото. После подаде вързопа на Дракон:

— Изпълних моята част от сделката. Сега е ваш ред.