Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (97)

96

Като черни пернати светкавици птиците се издигнаха в бледото небе над пустите ниви. След секунди бяха изчезнали. Не се виждаха дори като точици на хоризонта. Таркуин де Уейл се вгледа в изображението от сателитната навигационна система на екрана на лаптопа му. Линиите, бележещи полета им, изчезваха в безкрайната синева.

— Много са бързи, а?

— А какво ще стане, ако не се върнат? — запита Джими. — Може да се наложи да ги търсите цял живот.

— Лешоядите не летят на твърде големи разстояния. — Възрастният ексцентрик не сваляше погледа си от екрана. — Хранят се с мърша и са мързеливи. Предпочитат топлите въздушни течения. Само когато надушат нещо за ядене, се променят — издигат се както сега, политат с голяма скорост и се спускат към храната.

Плесна с ръце и вдигна поглед, после добави:

— Освен това Уилтшир вече се е превърнал в естествената им среда. Единственият дом, който познават.

— Военните провеждат много учения наоколо — предупреди го Джими. — Надявам се да не ги застрелят.

— Няма проблем. Ето ги! — възбудено възкликна Де Уейл.

Лешоядите пикираха край рейндж роувъра, кацнаха на около сто метра от двамата мъже и веднага започнаха да ровят с клюнове земята. Явно бяха намерили нещо, защото заподскачаха и на няколко метра от първото място отново започнаха да кълват почвата. По-малкият се дръпна малко встрани и заби клюн в дълбоките дири на около двеста метра от изгорялата плевня.

Джими ги наблюдаваше със смесени чувства. Беше се надявал на нещо по-зрелищно — както когато полицейските кучета надушат целта и буквално полудяват: скачат, скимтят и ровят, все едно искат да прокопаят тунел до Австралия. Лешоядите не им направиха такова шоу. Те продължиха да кълват лениво като кокошки в продължение на цял час, без да напускат полето около плевнята. Джими започна да се обезсърчава. Погледна си часовника и предложи:

— Хайде да приключваме. Струваше си да опитаме.

— Ще взема нещо за хапване и ще ги подмамя — съгласи се Де Уейл.

— Добре.

След като повелителят на лешоядите отиде да вземе няколко мъртви мишки от специалната хладилна чанта, Джими погледна към лаптопа. На екрана се виждаше траекторията на полета им. Линиите описваха фина мрежа — все едно разграфяваха полето на малки квадранти. Като орачи, оставили след себе си равни бразди.

Не можеше да се отърси от тази мисъл. Какви странни създания. Защо правеха така? Върна се при колата си, порови малко в жабката и измъкна няколко пликчета за събиране на улики. Прехвърли се през насипа, който отделяше полето от пътя, застана редом до лешоядите, които не спираха да кълват, и започна да събира проби от почвата.

Изобщо не бе сигурен, че ще постигне нещо, но ако бе прав, птиците бяха открили останките на Тони Нейлър. По някакъв начин тялото на изчезналия се бе превърнало в аморфна маса, в каша, разпръсната като тор по полето.