Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (80)

79

Когато Меган и Джими си тръгнаха от опожарената плевня, по пътищата вече бе пълно с коли. Всички те бавно пълзяха в посока към Стоунхендж. Меган запроклина натоварения трафик преди слънцестоенето. Стигнаха в управлението цял час по-късно, отколкото се бе надявала. Веднага се обади на бившия си мъж да провери как е Сами.

— Как върви? — Адам бе необичайно разговорлив.

— Добре. — Тя се заигра с кабела на телефона. — Или поне така смятах допреди няколко часа. Отстраниха ме от разследването.

— Защо?

— Заради Нейно Величество Джуд Томпкинс!

— Наистина ли? — в гласа му прозвуча съчувствие. — Защо, какво става? Да няма промяна в приоритетите? Този случай вече не е ли сред спешните и свръхважните?

— Точно обратното. Докараха големите клечки от столицата. Няма място за местни селски момичета. И то точно когато започна да става интересно!

— Някаква следа ли имаш?

— Не за момичето. Смъртта на приятеля ѝ обаче вече официално е обявена за убийство. От патологията току-що го потвърдиха.

Адам се опита да помогне:

— Виж какво, Мег, ако искаш да се грижа за Сами и тази вечер, нямам нищо против. Ако смяташ, че с повече работа и отделено време може и да те върнат в случая, аз ще я поема.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Ще се радвам да е при мен през седмицата.

Адам взимаше Сами на всеки две седмици, но само за почивните дни. Такова бе споразумението, рутината, с която бяха свикнали. Зачуди се дали не ѝ се подмазва заради някакъв скрит мотив.

— Къде е уловката? Защото, ако смяташ, че ще променя уговорките за посещенията или попечителството, бъркаш. Нямам такива намерения.

— Не ставай цинична! — избухна той. — Само исках да помогна.

Тя усети, че вратата ще хлопне под носа ѝ, ако не побърза да сграбчи възможността:

— В такъв случай добре, благодаря. Наистина ще ми помогнеш, ако я вземеш за тази вечер.

— Чудесно. Ще я заведа в Кей Еф Си.

— Да не си посмял!

Когато затвориха, и двамата се смееха.

Джими постави чаша черен чай пред нея.

— Нямам представа как го пиете това нещо без мляко.

— Както и с всичко останало — свиква се.

Меган се облегна на стола си и провери пощата си за нещо ново по случая. Когато видя, че има съобщение, почти подскочи от радост:

— Да, да, ДА! Благодаря ти, господи!

— Какво става? — Джими се наведе над рамото ѝ да разчете написаното на екрана.

— Идентифицирали са пръстовите отпечатъци, намерени в кемпер-караваната. — Посочи монитора. — Снети са от дръжката на страничната врата и вътрешната част на едното стъкло. Принадлежат на някой си Шон Елиът Граб. Има го в базата данни, защото е излежавал присъди за кражба и нападение.

— Доста ще има да обяснява — закани се Джими.