Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (18)

17

След като му биха инжекция против тетанус и му взеха кръв за изследване — абсолютно ненужно според самия Гидиън, — в късния следобед го пуснаха да си ходи. Единственото хубаво нещо бе фактът, че инспектор Бейкър успя да вземе ключовете за дома на баща му, преди да го изпишат.

Когато таксито наближи къщата, той установи, че пораженията са значителни. Ливадата бе разорана от пожарните коли, а едната половина на сградата бе обвита в тъмен облак дим, който отказваше да се разнесе. Голяма част от прозорците зееха с потрошени капаци и изпопадали наоколо стъкла, тухлите бяха напукани и на места във фасадата се виждаха грозни дупки.

Точно в момента обаче това изобщо не го интересуваше. Къщата бе просто купчина тухли и хоросан, нищо повече. Едва когато влезе през внушителната предна врата, изпита някаква емоция.

Когато майка му почина, Гидиън внезапно се промени. От уверено и общително дете, което вярваше на хората и на света, той се превърна в мълчалив, вглъбен и подозрителен човек. Смъртта на баща му също предизвика промяна. Не бе сигурен каква точно, но я усещаше. В него се надигаше смесица от гняв, безсилие, негодувание и някакво смътно усещане за несправедливост. Знаеше, че този водовъртеж от емоции ще става все по-мощен и ще промени необратимо характера и цялата му личност.

Крачеше из голямата пуста къща и се чувстваше ужасно самотен. Нямаше нито братя, нито сестри. Бабите и дядовците му бяха починали отдавна. Нямаше и деца. Гидиън бе последният Чейс. Остатъкът от живота му щеше да определи начина, по който светът възприема не само него, но и целия му род.

Остави якето си в антрето, качи се по широкото стълбище до просторната площадка на първия етаж и започна да търси място, където да се измие и да легне да си почине.

Къщата очевидно не бе подходяща за живота четиристотин години след построяването ѝ. Отоплението на тези огромни стаи с високи тавани сигурно струваше цяло състояние. Нищо чудно, че баща му бе използвал само две. През дограмата духаше, мазилката на почти всички стени се ронеше на парцали заради просмукалата се в тях влага. Подът скърцаше повече от талпите по палубата на стар кораб, подмятан от морска буря. Сигурно са минали поне петдесет години, откакто за последен път е било боядисвано каквото и да било.

Бащината му спалня бе най-малката и най-странната. Бе пълна с пустота. Навсякъде се виждаха вещи на починалия, но те бяха някак обезличени, сякаш със смъртта на собственика им през тях бе минала радиоактивна вълна и бе изтрила всяка следа от него.

Край леглото бе струпана висока купчина книги, която заплашваше да се срути всеки миг. Близо до тях имаше бяла чаша с недопит чай на дъното, покрит с коричка мухъл. Вероятно баща му е пил от него през последната си утрин или може би късно предната вечер.

Кувертюрата на високото двойно легло с дървени табли бе отметната. Вдлъбнатината в стария пружинен матрак, гънките на сивия долен чаршаф и хлътналата пухена възглавница показваха къде бе лежал Натаниел. Другата половина на леглото бе недокосната. Гидиън се намръщи — независимо от пословичните си ум и богатство баща му бе живял като бездомник и бе умрял в самота.

Огледа отново малката спалня и забеляза кръглия отпечатък над вратата. Там сигурно е имало звънец, използван в далечните дни, когато някоя гувернантка или прислужник са очаквали господарят им да ги повика. Спомни си как като момче посети една къща, стопанисвана от Националния тръст^[1]. Единственият интересен коментар на екскурзовода бе, че старите сгради често имало множество тайни коридори, използвани от слугите за бързо и дискретно преминаване от един етаж на друг.

Гидиън се замисли дали и в дома на баща му не е така. Щом стъпи в коридора, под краката му се вдигна облак прах. Зачуди се дали зад малката спалня на Натаниел няма друга стая.

Нямаше.

В края на площадката имаше прозорец, който гледаше към градината. Докато вървеше към него, с периферното си зрение мерна разминаване в шарките на тапетите — на едно място не пасваха добре. Почука по стената с кокалчетата на пръстите си. Звукът бе като от гипсокартон. Продължи да почуква на около метър вляво, после вдясно от мястото. Камък.

Провери отново там, където имаше разлика, както и наоколо. Панелът гипсокартон бе достатъчно голям, за да представлява врата. Не се виждаха дръжка или панти, но той бе сигурен, че е врата. Коленичи и заопипва с пръсти като при археологически разкопки. Скоро намери ръба, където картонената плоскост опираше в пода. Опита се да я издърпа, но не успя — беше здраво закрепена. От яд я блъсна. Вратата рязко се отвори и отвътре полъхна застоял и миришещ на плесен въздух.

Гидиън скочи на крака. В стената зееше тънък черен процеп. Плъзна ръка от вътрешната страна и откри ключа на лампата. Остана удивен от гледката, която се разкри пред очите му: тясна стая, която приличаше по-скоро на дълъг шкаф. Едната стена бе изцяло заета от рафтове с книги, стигащи чак до тавана. На другата бяха наредени стари видеокасети и няколко диска. В насрещния край на помещението имаше един стар телевизор, а под него — видео.

Замисли се. За какво му е трябвала тайна стая? Какво имаше на касетите — и защо ги държеше скрити? А десетките книги — защо бяха тук, а не на долния етаж при останалите? Каква причина е имал баща му да пази всичко това в тайна?