Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (98)

97

Меган постави две чаши вино на масата. Мястото бе някак шизофренично: нещо средно между бистро и старомодна кръчма, където се предлагаха и морски дарове, и пица; салата от рукола и пържени свински кожички.

— Благодаря.

Гидиън придърпа чашата към себе си, но не отпи от нея. В главата му се въртяха безброй мисли. Имаше да ѝ казва много неща.

— Спомняте ли си какво ви споменах, когато дойдохте в къщата на баща ми? Казах ви, че според мен се е самоубил заради това тайно общество… „Последователите на Светините“.

Тя кимна утвърдително. Започваше сериозно да се безпокои за психичното му здраве.

— Да, помня. Ставаше въпрос за тайна организация, която била описана в дневниците му.

Недоверието ѝ не му убягна:

— За луд ли ме смятате? Мислите, че съм се побъркал от скръб?

— Не. — Тя се опита да прояви съчувствие. — Със сигурност не си луд, но според мен си подложен на огромен стрес. — Приведе се напред и заговори тихо: — Гидиън, възможно е баща ти наистина да е бил замесен в дейността на някаква тайна организация, но се съмнявам това да има нещо общо със смъртта Му. — Потръпна при мисълта за това, което щеше да му каже. — Съжалявам, но моят опит показва друго. Хората посягат на живота си основно поради лични причини. Не се самоубиват, защото членуват в тайна организация.

Той поклати глава и започна нервно да побутва чашата по масата.

— Мъжът, който проникна в къщата на баща ми и я подпали, е член на тази група. — Наведе се към нея. — Тук не става дума за някаква безобидна скаутска организация. Тези хора вършат ужасни неща.

Меган превключи на служебен тон — онзи, който използваше при разпит на свидетели:

— Дори наистина да го вярваш, не можеш да го докажеш, нали?

— Знам го със сигурност — отсече Гидиън и притисна юмрук към гърдите си. — Усещам го със сърцето си.

— За съда това не е доказателство. — Тя разбираше, че той страда, но никой нямаше да има полза, ако продължаваше да се самозаблуждава. — Не мислиш ли, че ако баща ти е бил част от подобна организация, на службата щяха да дойдат и други нейни членове? Не се появи нито един от тези предполагаеми „братя“. Бяхме само ти и аз.

Думите ѝ го ужилиха.

— Може да не са знаели. Не беше публикувано по вестниците. — Хрумна му и нещо друго. — Може да са решили да стоят настрана. — После впери в нея леден поглед: — Може би са очаквали полицията да е там.

Тя разбра за какво намеква:

— Не дойдох за това.

— Не, разбира се, че не. — Той усети, че е прекалил с остротата. — Съжалявам.

Най-после отпи глътка вино. Имаше вкус на кисела ябълка. В момента обаче му беше все едно какво пие.

— Онзи ден намина един строителен предприемач. Каза, че е чул за пожара и иска да помогне с ремонта. Спомена също така, че няколко пъти е вършил дребни ремонти за баща ми. Затова го пуснах — да огледа щетите и да прецени колко ще струва отстраняването им. И след пет минути го хванах да рови из вещите на баща ми на втория етаж.

Меган остави чашата си на масата.

— Откраднал ли е нещо?

— Нямаше време за това, но го заварих в личната стая на баща ми. Опитваше се да докопа дневниците, които ви показах.

Тя не бе сигурна какво точно има предвид:

— Личната стая на баща ти? Спалнята ли имаш предвид?

— Не, стаята до нея. В края на площадката има тайно помещение. В него бяха скрити всички дневници. Ако човек не знае за съществуването му, няма как да го намери. За нещастие обаче аз бях оставил вратата отворена.

Меган се зачуди дали неволно не е пуснал съучастник на предишния крадец — или пък някой нов. Някой, който е искал да прецени дали в нея има достатъчно ценни вещи, които да си заслужават риска.

— А успя ли да научиш името му?

— Смитсън. Дейв Смитсън.

Тя извади химикалка от чантата си и си записа името върху една подложка за бира.

— Искаш ли да проверя дали наистина е крадец?

— Няма нужда. Вече ходих при него. Попитах го направо дали има нещо общо с Последователите и с баща ми. Отрече.

Меган изгледа продължително уморения скърбящ мъж срещу себе си. Скрити стаи. Тайни секти. Строители, които бърка с мародери. Този човек беше болен, преследван от параноя. Нищо чудно да страда от силен посттравматичен стрес.

— Гидиън, смятам, че отдаваш прекалено голямо значение на всичко това. В момента си ужасно объркан. Трябва ти известно време да преодолееш първоначалния шок от смъртта на баща си, проникването с взлом и нападението. Когато заловим някого, ще си отдъхнеш. Надявам се това да стане съвсем скоро. В момента изследваме снимката, която ни даде, и разговаряме с някои от неофициалните ни информатори.

Той кимна.

Меган усети, че това не е достатъчно, за да го успокои:

— Гледаме сериозно на това разследване, повярвай ми.

— Не е вярно! — избухна той. — Баща ми е отнел живота си заради нещо, което върши тази група! Нещо ужасно. И вие въобще не го приемате сериозно. Интересува ви единствено скапаният взломаджия и да си увеличите броя на разкритите престъпления!

Изпи на един дъх остатъка от виното си и се изправи:

— Благодаря ви за виното и за това, че дойдохте. Сега тръгвам. Имам нужда от малко чист въздух. Да остана сам за известно време.