Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (27)

26

Офисът на „Чепстоу, Чепстоу и Хоукс“ приличаше повече на магазин за антики, отколкото на адвокатска кантора. Веднъж един професор по право в Кеймбридж бе казал на Гидиън, че можеш да прецениш човек по адвоката, когото е наел. „Чепстоу и Ко“ изцяло потвърждаваха това правило — привърженици на традицията и без съмнение заслужаващи доверие, но също така старомодни и закостенели. Идеално подхождаха на Натаниел.

Една сивокоса, около петдесетгодишна жена с очила учтиво му съобщи, че господин Чепстоу е готов да го приеме. После го поведе към махагоновата врата с месингова табелка, носеща името на адвоката.

Мъжът се изправи иззад ниското масивно бюро от орех, поставено в ъгъла. Прозорецът зад него очерта силуета му като рамка.

— Лушън Чепстоу — представи се той и подаде ръка.

При движението изпод маншета на сакото му се подаде часовник „Ролекс“. Костюмът му бе тъмносин, консервативен, на много тънко райе.

— Гидиън Чейс. Приятно ми е да се запознаем. — Наум прокле автоматичната си учтивост.

— Много съжалявам за баща ви. Моля, седнете.

Гидиън се настани на едно от двете големи кожени кресла пред бюрото. Адвокатът — мъж в началото на четирийсетте, но с вече посивяла коса — се върна на мястото си.

— Предложиха ли ви чай? Или ще желаете вода?

— Няма нужда, благодаря.

Чепстоу постави длан върху телефона на бюрото.

— Сигурен ли сте?

Гидиън се подразни, че го питат два пъти. Реши, че тази нехарактерна за него раздразнителност се дължи на непознатата обстановка и неприятните обстоятелства на срещата им.

— Благодаря, но наистина няма нужда.

Вратата се отвори и с тромави крачки влезе възрастен, изхабен от годините мъж с приведени рамене. Без съмнение бащата на Лушън, основателят на кантората.

— Седрик Чепстоу — измърмори той, сякаш отговаряше на въпрос. Без да протегне ръка за поздрав, направо седна на креслото до Гидиън. — Надявам се нямате нищо против да се присъединя към вас. Искам да изкажа съболезнованията си. Познавах баща ви много добре. Чудесен човек. От двайсет години съм негов адвокат.

Гидиън искаше да изтъкне, че Натаниел съвсем не бе достоен за определението „чудесен човек“, но реши да си замълчи.

— Благодаря ви.

После за своя собствена изненада добави:

— Колко добре го познавахте? Какви точно услуги му предлагахте?

Двамата Чепстоу се спогледаха. Въпросът явно ги бе сварил неподготвени, което заинтригува Гидиън.

— Взаимоотношенията ни бяха по-скоро професионални, отколкото лични — призна възрастният мъж. — Занимавахме се с всички правни аспекти, свързани с бизнеса му — предварителни договори, документация по сделките, договори, писмени споразумения, документи за внос и износ — такива неща. Той бе един от най-големите ни клиенти.

— Не се и съмнявам — думите му прозвучаха по-остро, отколкото бе искал.

Лушън се почувства задължен да се намеси:

— Баща ви бе амбициозен и целеустремен. Бизнесът му бе много успешен, господин Чейс. С него бе удоволствие да се работи.

Гидиън бе съсредоточил вниманието си върху баща му:

— А като човек какъв беше?

Чепстоу старши навлажни леко сухите си старчески устни:

— Смея да кажа, че бяхме приятели. Споделяхме някои общи интереси, любовта към историята, към миналите поколения.

Лушън отвори едно от чекмеджетата на бюрото и извади голям запечатан плик. Явно нямаше търпение да продължи с деловата част на срещата. Гидиън обаче не бързаше:

— Баща ми ми остави писмо.

Старият адвокат се сепна.

— Прощална бележка. Известно ли ви е защо би искал да сложи край на живота си?

Очите на Седрик се разшириха. Гидиън погледна първо бащата, после и сина:

— Можете ли да ми кажете какво е сторил? От какво толкова се е срамувал, че да стигне до подобно отчаяние?

Чепстоу старши се заигра с увисналата гънка на старческата си двойна брадичка:

— Не. Не мисля, че можем да ви помогнем. Няма нищо такова. Поне не от правна гледна точка. Впрочем, дори да знаехме, не бихме могли да споделим подобна информация. Адвокатът е длъжен да пази в тайна делата на клиента си.

Гидиън вече не можеше да скрие раздразнението си:

— Той е мъртъв. С това не отпада ли необходимостта от конфиденциалност?

Възрастният мъж поклати глава като професор, който посочва елементарната грешка на свой разсеян студент:

— Ние не работим така. Уважаваме връзката с клиентите си — завинаги. — После измери Гидиън от главата до петите. — Господин Чейс, уверявам ви, че баща ви нямаше от какво да се срамува — нито в личен, нито в професионален план. Доколкото ми е известно, той не криеше никакви мръсни тайни, никакви скелети в гардероба си.

— Никакви скелети ли?! — разсмя се горчиво Гидиън. — Баща ми ограбваше гробове, за бога! Разкопаваше гробници в Сирия, Либия, Мексико и кой знае къде още. Продаваше безценни исторически и археологически артефакти на чужди правителства и частни колекционери, които нямат никакво право на тях. Сигурен съм, че е имал цял некропол със скелети!

Годините опит бяха научили Седрик Чепстоу кога може да обори нечии аргументи и кога е невъзможно.

— Лушън, запознай, ако обичаш, господин Чейс със завещанието на баща му и му дай копие. — Стана и креслото изскърца. — Приятен ден, господине.

Лушън Чепстоу не каза нищо, докато баща му не излезе от стаята и не затвори вратата.

— Бяха много близки — обясни след това. — Баща ви бе един от малкото хора, с които той дружеше.

Гидиън все още бе изнервен:

— Явно добре са си пасвали.

Адвокатът бе стеснителен човек и не отвърна нищо, само побутна по бюрото към Гидиън запечатаното писмо и сложи копието върху червената подложка за бюро пред себе си.

— Това е завещанието на Натаниел Чейс. Подписано е пред свидетели в пълно съответствие с английските закони. Желаете ли да ви обясня основните положения?

Гидиън взе плика с две ръце. Умът му все още бе зает със Седрик Чепстоу. Той вероятно знаеше какво е криел баща му; защо иначе би реагирал по този начин? Защо да се позовава на поверителността на информацията и да се измъква със смешното „доколкото ми е известно“?

— Господин Чейс, желаете ли да обсъдим завещанието?

Гидиън вдигна поглед и кимна.

— Трябва да ви предупредя, че едно от желанията му е малко необичайно. Приживе баща ви сключи договор с крематориума в Западен Уилтшир.

Гидиън се намръщи:

— Нима това е необичайно?

— Само по себе си, не. Много хора предварително плащат и уточняват как да бъдат погребани. Само че господин Чейс пожела след кремацията прахът му да бъде разпръснат над Стоунхендж.