Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (99)

98

По пътя към Дивайзис Меган се замисли над думите на Гидиън. Убедена бе, че страховете му са безпочвени. Просто бе стресиран и объркан. Когато стигна управлението, вече имаше план как да прогони всички досадни съмнения и да докаже, че обвиненията му са неоснователни.

Грабна телефона и задейства мрежата си от контакти. В крайна сметка успя да се добере до директния телефон на професор Лилиан Купър, завеждащата Отделението по хематология в Областната болница в Солсбъри. Лекарката бе близка приятелка на позната на Меган. Избра номера ѝ и успя да измъкне от нея резултатите от кръвните тестове на Гидиън. Бяха му взели кръв за изследване при престоя му в болницата след пожара.

— Тестовете са отрицателни. Всичко изглежда наред. Вашият човек е олицетворение на здравето. — Професор Купър преглеждаше отегчено картона на Гидиън. — Всъщност според тези документи от детството си насам не е имал никакви проблеми.

Последва дълго мълчание. Чуваше се само тракането по клавишите.

— Хм-м, не съм напълно сигурна колко достоверно е това, което чета в момента. — В гласа ѝ прозвуча изненада: — Изглежда, че когато е бил дете, са му поставили погрешна диагноза. В картона му е отбелязано, че е имал ХЛЛ, хронична лимфоцитна левкемия.

— Какво точно е това?

— ХЛЛ е ужасна болест. Рядко се проявява у хора под четирийсет години. Наследствена е. Заболяването се развива, когато производството на кръвни клетки е нарушено и процесът излезе извън контрол. Лимфоцитните клетки се размножават твърде бързо и живеят прекалено дълго. В крайна сметка болният се оказва с прекалено много бели кръвни телца, които надвиват нормалните бели и червени клетки и тромбоцитите в костния мозък.

Меган искаше да се увери, че е разорала правилно:

— Той обаче няма подобно заболяване, така ли? Диагнозата е била погрешна?

— Точно така. Един момент.

Последва нова пауза, докато лекарката преглеждаше бележките за втори път.

— Сигурна съм, че са сбъркали диагнозата, но явно никой не си го е признал. Много странно. Тук пише, че болестта е била в напреднала фаза и той спешно се нуждаел от лечение. Няколко месеца по-късно обаче резултатите от изследванията показват, че кръвта му е съвсем чиста. Точно както когато ние го изследвахме тук. — По гласа ѝ пролича, че започва да се дразни. — Няма логика! Това изобщо не се връзва. ХЛЛ е неизлечима. Не може просто да изчезне!

— А вие, професоре, сте сигурна, че в момента няма и следа от болестта?

— Човек не бива непредпазливо да обявява, че подобна смъртоносна болест си е отишла завинаги. Но да, според картона и резултатите от изследванията заключвам, че е така. Той вече не страда от фаталното заболяване, диагностицирано преди години.

Меган ѝ благодари и затвори. Не това бе очаквала да чуе. Медицинските доклади подкрепяха невероятната история на Гидиън, че е бил изцелен след къпането с вода от Стоунхендж.

След това се обади да провери Дейвид Е. Смитсън в търговските регистри. Изиска разпечатки на домашния и служебния му телефон, както и проверка на банковите му сметки и кредитната му карта.

Скоро я заля потоп от електронни писма. Според документите Смитсън бе преуспял и уважаван строител и професионален озеленител. Метан използва интернет-карта и разгледа снимките от въздуха на дома и работните му помещения. Къщата бе просторна, с разчупена архитектура и в близост не се виждаха други постройки. Вероятно бе преустроена някогашна ферма. Меган прецени, че има поне пет, ако не и шест спални, както и няколко пристройки. Увеличи изображението. Имаше плувен басейн и фитнес салон. Къщата бе заобиколена отвсякъде с висока ограда. Електронно заключване на портите. Охранителни камери. Пет-шест акра площ. Тя оцени имота на около три милиона лири стерлинги. Поне. Натисна няколко клавиша — нямаше ипотека. Всъщност нямаше никакви задължения. След кратка проверка установи, че мъжът притежава порше кабриолет (по документи беше на жена му) и бентли с персонализиран регистрационен номер, записано на негово име. В банковата си сметка имаше един милион — хубава сумичка.

Финансовите отчетите изглеждаха редовни. Бизнесът му бе легален и документите бяха наред. Той и съпругата му бяха управители на дружество с ограничена отговорност, чийто годишен оборот се изчисляваше на единайсет милиона паунда, а печалбата — на милион и половина. Начинът им на живот отговаряше на приходите. Провери за криминално досие и не откри абсолютно нищо. Нямаше дори глоба за неправилно паркиране.

На повърхността всичко изглеждаше както трябва и въпреки това Меган усещаше, че нещо не е наред. Сигурно бе пропуснала нещо. Погледна по-внимателно телефонните разпечатки. Смитсън имаше модерен и много скъп мобилен телефон — 4G iPhone, а почти не го използваше. Проследи ред по ред разговорите. Беше звънял вкъщи, няколко пъти бе запазвал маса в един и същи ресторант, два-три пъти бе проверявал през телефона електронната си поща. Един толкова успешен бизнесмен като него би трябвало да използва този 4G iPhone непрекъснато. Меган насочи вниманието си към стационарната линия. И там положението бе същото. Имаше само две възможности. Или бе невероятен ръководител, който бе поверил обажданията на подчинените си, или имаше втори мобилен телефон. Номер, който не се води нито на домашния, нито на служебния му адрес.

Метан бе убедена, че е второто. Смитсън ползваше нерегистрирана, предплатена карта — без договор, без информация за самоличността на собственика.

Защо му е на милионер подобен телефон? Особено ако вече си има свръхмодерно произведение на изкуството. Облегна се назад и се усмихна.

Защото криеше нещо. Ето защо.