Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (101)

100

Меган се канеше да изключи компютъра си, когато на монитора се появи изображение на писмо — беше получила имейл. Вече беше уморена и искаше да си ходи, но отвори съобщението. От екипа за разпознаване на биометрични данни бяха открили запис от улична камера. Лицевата структура на човека от записа съвпадаше с тази на крадеца от снимката, направена от Гидиън.

Меган прочете текста: „Лице от мъжки пол; биометричните данни отговарят на търсения от вас мъж; идентифицирано от камера XR7 в град Тидуърт. По-долу има още кадри и адрес за контакт с екипа.“

Премести курсора върху иконката, изобразяваща фотоапарат, и щракна два пъти. Сърцето и подскочи — снимките бяха невероятни. На някои от тях заподозреният стоеше пред някакъв магазин — отключваше и заключваше помещението. Месарница. По дяволите! Мислеше, че е готвач или пък работи в компания за кетъринг… Не се бе сетила за месарница.

Припомни си психологическия профил, който бе изготвила на извършителя: бял мъж, възраст — между трийсет и четирийсет и пет години, занимава се с физически труд, може би в сферата на кетъринга или в местен бар/ресторант. Съвпадаше напълно.

Толкова бе въодушевена, че не забеляза бившия си съпруг и дъщеря си, която изкрещя:

— Мамо!

Четиригодишното момиченце се втурна покрай бюрата, а Меган разтвори ръце и я прегърна.

— Открих едно изгубено момиченце — пошегува се Адам. — Каза ми, че майка му е изтъкнат детектив, така че реших да я открия и да ѝ го върна лично.

Тя целуна Сами и я намести на коляното си.

— Какво правите тук?

Той я изгледа предизвикателно:

— Реших, че може да поискаш да дойдеш с нас.

Меган искаше да му каже да стои настрана и да забави малко темпото. Обаче Сами беше толкова щастлива с него…

Точно когато Адам седна на бюрото ѝ, в помещението влезе Джими Докъри. Погледите на двамата мъже се срещнаха. Любопитство се усещаше във въздуха, осезателно като статичното електричество, което кара опашките на котките да настръхват.

Джими носеше на Меган новини. Добри новини. Важни. Сега обаче не искаше да ѝ ги каже — не и след като видя съпруга ѝ, седнал до нея. Щеше да изчака до сутринта. Махна с ръка и се отдалечи.

Адам наблюдаваше оттеглянето му със самодоволна усмивка.