Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (2)

1

Новолуние, неделя, 13 юни

Стоунхендж

В малките часове на дълбоката уилтширска нощ се надигна мъгла и се понесе на едри, нереални валма над стихналата земя. Оттатък, на обширното равно поле, Наблюдателите вдигнаха покритите си с качулки глави, за да посрещнат първия сребрист отблясък. Току-що родената луна бе тънък, девствено бял сърп, едва различим на фона на черното кадифе на небето.

Далеч на хоризонта едно бледо лице се обърна под високата си качулка. Старческа ръка вдигна във въздуха пламтяща факла. Приглушени развълнувани гласове предадоха важната новина. Думите преминаваха от един Наблюдател към друг: определеният да бъде принесен в жертва бе готов. Извели го бяха от мястото за пост. Седем дена без храна. Никаква светлина, звуци, допир или миризми. От тялото му бяха премахнати всички погълнати нечистотии. Сетивата му бяха изострени, умът му — концентриран единствено върху очакващата го съдба.

Наблюдателите бяха облечени в ръчно изработени роби от зебло, коланите им бяха изплетени от стебла на растения, а краката им — обути в необработени животински кожи. Така се бяха обличали предците им, древните създатели на Гилдията.

Очистващите свалиха мръсните, вкоравени от пот дрехи на мъжа. Той щеше да напусне този свят така, както бе дошъл. Смъкнаха пръстена от пръста му, часовника от китката му и накрая — грубата верижка, на която висеше символ на някакъв измислен, фалшив бог.

Понесоха го към реката и въпреки съпротивата му го потопиха в нея. Ледената вода нахлу в устата му и започна да клокочи в увредените му дробове. Той се бореше като подплашена риба, пляскаше и се блъскаше в трескаво търсене на безопасно течение, чрез което да избегне ръцете на онези, които го държаха в плен.

Не му бе писано да успее.

След като приключиха с пречистването, го повлякоха към брега, докато той плюеше вода и ломотеше нещо несвързано. Носачите го сграбчиха и го привързаха с ивици лико към носилката, изработена от ствола на млад бор — благородното дърво, спътник на хората още от далечната ледена епоха. Повдигнаха я на раменете си и я понесоха гордо, все едно носеха ковчега на любим брат. За тях той бе безценен.

Ходиха дълго — повече от три километра. Отиваха на юг от древното селище Дурингтън Уолс, към широката алея, която водеше към кръга от сини камъни и четирийсеттонни сарсенови блокове.

Носачите не се оплакваха. Те много добре знаеха, че предците им са изпитвали много по-големи страдания, докато са придвижвали огромните камъни на разстояния от стотици километри. Онези древни астроархитекти бавно и мъчително прекосявали хълмове и равнини, дори бурни морета. Те изкопали дупките, където сега са поставени камъните, с помощта на инструменти, направени от еленови рога и лопатки от домашни говеда.

След Носачите вървяха Последователите. Всичките бяха мъже, всичките бяха облечени в еднакви кафяви роби от груб плат, с качулки на главите. Идваха от всевъзможни краища на Великобритания, Европа и земното кълбо. Защото тази нощ предстоеше първото жертвоприношение на новия Повелител на кръга. Закъснял дар за боговете. Приношение, което щеше да обнови духовната сила на камъните.

Носачите спряха край Слънчевия камък — грамадния къс пясъчник, който бе дом на Небесния бог. Той се извисяваше над всички останали, с изключение на сарсеновите гиганти, разположени на седемдесет метра от него.

В средата на портала, водещ към мегалитния^[1] комплекс, гореше буен огън. Ярки искри прехвърчаха в мрака, димът се протягаше към Луната като призрачни пръсти. Пламъците осветиха Повелителя на кръга точно когато той вдигна ръцете си. Застина за миг, а после бавно ги разпери и описа с длани дъга — сякаш спираше и връщаше обратно енергията, течаща към него от подковата от трилитони.

— О, велики богове, усещам вечното ви присъствие. Майко наша, богиньо на Земята, и ти, татко, господар на Небесата… дошли сме тук да ви се поклоним покорно и да почетем величието ви.

Всички качулати фигури, събрани на това тайно сборище, мълчаливо паднаха на колене.

— Ние, вашите покорни деца, Последователите на Светините, сме се събрали тук над костите на предците си, да изразим преклонението си пред вас и да ви засвидетелстваме своята вярност.

Повелителят плесна с ръце и остана така — с длани, сключени за молитва високо над главата му. Носачите се изправиха на крака и отново вдигнаха на раменете си голия млад мъж, привързан върху грубата носилка.

— Благодарим ви, богове, задето се грижите за нас и ни отдавате благословията си. В израз на преклонение към вас и към древните ни прародители ви принасяме този човек в жертва!

Носачите тръгнаха на последната част от пътуването си — излязоха изпод огромните каменни арки и се насочиха към мястото за жертвения ритуал, намиращо се точно на пътя на слънцестоенето.

Оброчният камък, наричан още „Камъкът на заколението“.

Поставиха младежа по гръб върху дългия, плосък и сивкав каменен блок. Повелителят на кръга сведе поглед, а после и събраните си длани, с които докосна челото на жертвата. Не го бе страх да погледне в ужасените сини очи. Подготвил се бе да прогони всеки намек за съчувствие или жал така, както някой крал би прогонил в изгнание предателя, дори да му е близък.

Бавно прокара сключените си пръсти в кръг около лицето на младия мъж, като продължаваше с ритуалните думи:

— В името на бащите и майките ни, на нашите защитници и учители, в този миг опрощаваме земните ти грехове. Чрез пожертването на земното ти тяло пречистваме безсмъртния ти дух и те изпращаме по-скоро в рая, където те очаква вечен живот.

Едва сега Повелителят разтвори длани. Разпери ги широко, водоравно. Едната му половина бе осветена от Луната и изглеждаше призрачнобяла, а другата отразяваше пламъците на огъня и бе кървавочервена. Тялото му бе в пълна хармония с фазата на Луната. Силуетът му, очертан върху божествените камъни, имаше формата на кръст.

Носачите поставиха свещените инструменти в протегнатите му ръце. Той ги стисна здраво и обви пръсти около гладките дървени дръжки, издялани преди столетия.

Една каменна брадва се стовари върху главата на жертвата.

После втора.

После отново първата.

Град от удари се посипа върху податливите кожа и кости, които се разпаднаха като яйчена черупка.

Смъртта на жертвата предизвика рев у тълпата. Ликуващи възгласи посрещнаха Повелителя на кръга, когато той се отдръпна и отново разпери широко ръце, за да види събралото се множество жертвената кръв, оплискала робата и плътта му.

— Точно както вие сте пролели кръвта си и поломили костите си, за да издигнете божествения портал, който ни пази, така и ние проливаме кръвта си и трошим костите си за вас!

Един по един Последователите запристъпваха напред. Потапяха пръсти в кръвта на принесения в жертва младеж и белязваха с нея челата си. После се връщаха при основния кръг и целуваха трилитоните. Благословени и окървавени, те се покланяха, а после безшумно се стопяваха в мрака, обвил полята на графство Уилтшир.