Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (190)

189

С последни сили се изкачиха нагоре.

— Спри! — изкрещя тя по едно време. — Тук има друг спусък!

— Заобиколи го — каза ѝ Гидиън. — В никакъв случай не го натискай!

Кейтлин бавно и внимателно мина покрай каменната издатина. Вече се бе изкачила доста нависоко. Вдигна очи с надеждата да види някаква светлина — късче нощно небе, звезди, луната. Да усети полъха на вятъра или да чуе някакъв шум от повърхността. Нищо. Въздухът бе все така тежък и зловонен.

Продължи да се катери. Мислеше за родителите си, за това как ще се сдобри с майка си и силно ще прегърне баща си. За дългото и искрено извинение, което щеше да поднесе на Ерик.

Вече нямаше за какво да се захване. Нямаше място. Достигнала бе горния край на тунела. Удари го няколко пъти с длани.

— Преградено е! — изкрещя с осезаема паника в гласа. — Няма изход. Или ако има, е блокиран!

На Гидиън му се искаше той да е отпред, да опипа преградата. Шахтата обаче бе прекалено тясна и нямаше как да сменят местата си.

— Какво да правя? — извика тя с нетърпение и страх в гласа.

— Да изчакаме и да помислим! — отвърна ѝ Гидиън.

Опита се да си припомни разположението на криптата. Бяха се покатерили на височина пет метра по каменния монолит, после се бяха спуснали на дълбочина девет метра. Следователно тунелът бе на четири метра под пода на криптата. После обаче се бяха изкачили с поне още толкова, докато вървяха по него. Прецени, че след като влязоха във втората шахта, бяха изминали не повече от два метра нагоре. Значи до повърхността оставаха поне още три или четири метра.

— Дръпни си ръцете от капака на шахтата! — извика. — Ще опитам нещо.

Кейтлин се притисна към стената и зачака.

Той прекрачи до отсрещната стена и се отпусна с цялата си тежест върху издатината до десния си крак. Първоначално нищо не се случи. После каменната плоча над главите им започна бавно да се отмества.

— Движи се! Това нещо се отваря!

Възбудата ѝ бързо премина: през отвора не се виждаше небе. Просто нова шахта.

— Продължавай да се изкачваш! — подкани я Гидиън. — След около метър ще откриеш вдясно още един каменен лост. Недей да стъпваш на нищо от лявата си страна!

Тя бързо откри лоста и, изтръпнала от нетърпение, попита:

— Какво да правя?

Гидиън се поколеба за миг. Съдбата им зависеше от решението му. Затвори очи и рискува:

— Настъпи го.

Кейтлин се премести малко нагоре и се отпусна на десния си крак. Нищо не се случи. Тя плъзна и другия си крак и се отпусна с цялата си тежест върху издатината. По главата ѝ се посипаха пясък и камъчета. Ахна от изненада и страх. Върху нея и Гидиън се посипа дъжд от пясък и торф.

Свеж въздух! За първи път от седмица Кейтлин усети свеж въздух. Измина бързо последния метър. Ръцете ѝ докоснаха влажна трева. Чу невероятно сладките звуци на външния свят. Вкуси свободата.

Набра се и се измъкна от дупката, после се претърколи по гръб. Все още се смееше, когато Гидиън изпълзя от шахтата и се строполи на земята до нея.

Над разораното от експлозиите поле подухна свеж ветрец. Двамата лежаха задъхани, вдишвайки утринния въздух. Не забелязаха джипа, който се приближаваше стремително към тях, нито пътниците в него.