Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (96)

95

Кейтлин чу страховито трополене. В зловонната дупка, в която бе затворена, нахлу хладен въздух. Нечии ръце се протегнаха през стената и започнаха да я дърпат. Тялото ѝ обаче бе толкова вдървено и натежало, че имаше чувството, че е прикована към каменния под. Успяха да я измъкнат от клетката и я поведоха по един тесен и тъмен коридор. Накрая влезе с препъване в неголяма кръгла стая, осветена от свещи. Макар и съвсем малки, пламъците изгаряха отвикналите ѝ от светлината очи. Опита се да ги закрие с ръце. Стисна клепачи, но ярките кръгове не изчезваха; като че бяха прогорени в ретините ѝ. За миг изпадна в паника, бореше се и не успяваше да си поеме въздух.

Двама мъже нахлузиха въжета около китките ѝ и я повлякоха като цирково магаре. Водеха я в кръг, по посока на часовниковата стрелка. Двайсет обиколки на студената безлична стая. Когато спряха, Кейтлин бе напълно дезориентирана. Дадоха ѝ да пие вода. Стомахът ѝ запротестира. Прониза я толкова силен глад, че цялото ѝ тяло се сгърчи. След упражненията и пиенето на вода свалиха въжетата и се отдръпнаха до стената.

Сега можеше да прави каквото поиска. Само че нямаше нищо за правене. Заобикаляше я само празно пространство. Тя бе затворник в него, а строени в кръг пазачи очертаваха границите на затвора ѝ.

Разбираше, че си играят с разсъдъка ѝ. Първо я затвориха в дупка, толкова тясна, че не можеше да мърда, после ѝ даваха цялото пространство, което би могла да иска. Обаче тя пак не можеше да се движи.

Играеха си със свободната ѝ воля.

Кейтлин седна, кръстоса крака, затвори очи и се опита да забрави за ужасния свят, който обитаваше в момента. Опита се да стигне до вътрешния си свят. Търсеше връзка с нещо истинско, към което да се прикрепи като със стоманена нишка, толкова здрава, че никой да не може да я прекъсне. Невидима и вечна верига, за която винаги да може да се хване.

Постепенно забрави хората около себе си, миризмата и светлината на свещите, студа, излъчващ се от каменния под, спазмите в стомаха и жлъчката, която се надигаше в гърлото ѝ. Но това, от което най-много искаше да се изолира, беше пространството. Беше в друг свят; в безопасния мрак на собствените си мечти.

После започнаха да я болят краката. Силите я напускаха. Усети, че не издържа повече… падаше. Загуби равновесие и се стовари назад. Мъжете с качулки наоколо се хвърлиха като глутница кучета отгоре ѝ, вдигнаха я и отново я повлякоха към мястото за пречистване. Блъснаха я под струята гореща вода, от която се вдигаше пара.

Гледаха я, докато се къпеше и преобличаше, после я съпроводиха до килията. Мястото без пространство. Обратно в кошмара.