Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (44)

43

Повелителят на кръга се разхождаше из тъмния успокояващ пръстен на Светините с вперени в ярките звезди очи. Нощното небе приличаше на черна като сажди лавина, безкрайна мистерия, тъмен ураган, спускащ се към спящите долу невежи. Негов дълг бе да наблюдава вместо тях, да разбира вместо тях. Да ги спаси от собственото им безразсъдство.

Той чувстваше промяната в невидимите течения и черни потоци над себе си. Съзвездията се завъртаха и променяха местоположението си. Усещаше летаргията на Лиридите^[1], нетърпението на приближаващите се смъртоносни Делта аквариди^[2]. Разпознаваше мощното дърпане на приливите и отливите, ветровете, които се носеха над океаните, нарастващите пукнатини в обвивката на земното ядро.

Както винаги, наивните щяха да се стекат тук за лятното слънцестоене — с мъниста в косите и събрани за молитва ръце, без да крият надеждите си за диви оргии и наркоманска еуфория. Щяха да се задавят със собствената си наивност, всички до един. Дори онези, които се смятаха за умни, не разбираха, че важното събитие не е слънцестоенето, нито дори самото слънце, а пълнолунието, което идваше след това.

Равновесие, винаги ставаше въпрос за равновесие. Толкова много от тях никога не виждаха очевидното. Боговете постъпваха по същия начин като великите фокусници: разсейваха зрителите и така успяваха да ги заблудят. Единствено избраните виждаха истината отвъд космическите илюзии. Оставете слепците да се проснат на земята, да позират и да се превземат по време на поразителното светлинно шоу на равноденствието. Изкуплението и спасението се криеха в здрача, когато луната се издигаше и достигаше връхната си точка, най-голямата си мощ.

Повелителят разбираше значението на невидимото. Фермерите бяха научили този основен урок още в незапомнени времена. Реколтата, която виждаме, зависи от неща, които не можем да видим. Мракът в земята трябва да бъде уважаван и обичан точно толкова, колкото и светлината в небето. Древните, както и децата им са знаели, че невидимите сили на земята, от които зависи растежът, трябва да бъдат подхранвани. Те се нуждаят от хладни гробове, от кървава закуска, от богатството на костите.

Учените са открили, че кръвта обогатява почвата с жизненоважния за развитието азот. В кръвта обаче се съдържа и нещо друго, нещо изключително важно — душа. А земята колкото повече получава, толкова повече иска.

След четирийсет и осем часа лятното слънцестоене щеше да доведе при Стоунхендж десетки хиляди хора. Невежите щяха да приказват глупости, да се хилят и да се държат като маймуни, да се катерят по камъните като пещерни хора. Да твърдят, че ги е докоснала енергията, която са копнеели да почувстват.

Само ако знаеха истината, жестоката истина, а именно че в онзи миг кръгът щеше да е пуст, лишен от божественото присъствие. Светините щяха да са в своя Храм.

Докато се отдалечаваше, повелителят се усмихна. Утре щеше да се върне и да започне поклонението си. Щеше да се помоли пред всеки един от боговете и да поеме в себе си техния божествен дух. Щеше да се превърне в техен съд, портал, през който щяха да преминат до древното светилище под черната почва.