Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (5)

4

Графство Уилтшир

Малко хора знаеха за съществуването му. Огромно тайно подземие, изсечено в студения камък от праисторически архитекти. Място, където ходеха единствено посветените.

Храмът на Последователите бе истинско чудо. Бе огромен като катедрала, но отгоре, на фона на обширното поле, приличаше на бучка торф, почти невидима за човешкото око. Под земята блестеше като скъпоценен камък — продукт на древна цивилизация, чиито невероятни постижения слисват и най-великите съвременни умове.

Мястото бе изградено три хиляди години преди Христа и бе анахронизъм. Сякаш съществуваше извън времето. Спираше дъха на всеки — невъзможно и смайващо като Хеопсовата пирамида в Гиза.

В подземните гробници бяха погребани строителите на Стоунхендж и на самия храм. Костите им почиваха насред купчина от два милиона каменни блока, изкопани и докарани от същите кариери. Паметникът в Гиза е почти съвършена пирамида; Храмът бе почти съвършена полусфера. Величествен купол, замръзнала и разсечена наполовина луна.

Сега по водещия надолу коридор ечаха стъпки, сякаш едри капки дъжд падаха в издълбаните в скалата каверни. В Малката зала, осветена от свещи, започваше заседанието на Вътрешния кръг.

Те бяха петима. Символизираха петте огромни трилитона^[1], издигнати в кръга на Стоунхендж. И петимата бяха плътно загърнати в пелерини с качулки в знак на почит към миналите поколения, които бяха пожертвали живота си, за да изградят това свещено място.

След посвещаването си Последователите приемаха името на някое съзвездие. Тайнственото покривало също бе хилядолетна традиция — отзвук от епоха, когато цялото мироздание е било подчинено на звездите.

Дракон бе висок, с широки рамене и излъчваше сила. Той бе най-старшият и бе пазител на Вътрешния кръг. Носеше името на съзвездието, в което преди три хиляди години се е намирала най-важната звезда за Северното полукълбо — Полярната.

— Е, какво казват те? — попита той и съвършените му бели зъби проблеснаха под качулката. — Какво правят по въпроса?

„Те“ бяха полицията на графство Уилтшир, най-старата областна полицейска служба в страната.

Жерав, набит мъж около петдесетте, му се сопна:

— Че се е застрелял!

Муха започна да крачи замислено. Пламъчетата на свещите хвърляха призрачни сенки по каменните стени зад гърба му. Макар да бе най-младият сред тях, присъствието му сякаш изпълваше цялото помещение.

— Никога не съм предполагал, че ще направи нещо подобно. Та той бе не по-малко отдаден от нас!

— Беше страхливец! — избухна Дракон. — Знаеше какво се очаква от него!

Жерав не обърна внимание на изблика му.

— Случилото се определено ще ни създаде проблеми.

Дракон пристъпи малко по-близо към него:

— Успях да разчета знаците, точно както и ти. Имаме достатъчно време да укротим задаващата се буря, преди да настъпи Свещеният съюз.

— Имало е и бележка — добави Жерав. — Орел познава един от следователите и каза, че е оставил предсмъртно писмо до сина си.

— Синът си ли? — Дракон се върна назад в спомените си и в ума му изплува неясен образ: Натаниел, водещ кльощаво момченце с гъста черна, стърчаща във всички посоки коса. — Бях забравил. Преподава в Оксфорд, нали така?

— В Кеймбридж. Но сега ще му се наложи да се върне. — Намекът на Жерав бе ясен. — Ще влезе отново в бащината си къща… и кой знае какво ще открие там.

Дракон сбърчи вежди и впери очи в Муха.

— Направете каквото е нужно. Всички ние имахме високо мнение за мъртвия си брат. Докато бе жив, той бе един от най-големите ни съюзници… Трябва да се уверим, че в смъртта си няма да се превърне в най-големия ни враг.