Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (28)

27

Лондон

Сутринта, когато Джейк Тимбърленд излезе от банята и се видя в огледалото, за малко да припадне. Измъкна кантара изпод мивката и се качи на него. Осемдесет и девет килограма. Мамка му! Слезе и после пак се качи. Не беше грешка. При ръст метър и осемдесет можеше да си позволи тегло от осемдесет и два или и три килограма, но над това започваше да прилича на угоен шопар.

Злочестината го подтикна към бързи действия и отчаянието му се превърна в решителност. Петдесет коремни преси по-късно забеляза плочките му отново да се подават изпод тлъстините и се почувства по-добре.

В момента седеше на удобен стол в клуба си и пиеше третото си капучино. Беше по средата на работна среща и гостът му, Максуел Далтън, говореше за проблемите с паричния поток, влошаването на икономическата среда, намаляването на постъпленията от реклами и опасността да фалира, ако спешно не намери инвестиции. Далтън бе нисък и закръглен, дебелите му очила бяха черни като косата му и носеше провиснал безформен костюм. Имаше уебсайт, на който представяше късометражни филми, правени от хора, които не можеха да си намерят нормална работа в телевизията.

— Колко искаш и колко ще получа аз в замяна?

Далтън се разсмя нервно:

— Сто хиляди срещу десет процента?

Изражението на Джейк ясно показа, че не е съгласен.

— Двайсет процента?

Не каза нищо. Вниманието му бе съсредоточено върху пърженото яйце в чинията на събеседника му.

— Двайсет и пет? — каза умолително Далтън, после добави: — Това много ще ме затрудни, но ако се налага, бих могъл да увелича на трийсет.

На Джейк много му допадаше идеята да се представя като човек от медиите. Без съмнение това би засилило привлекателността му. Би могъл да мине дори за филмов продуцент и разпространител.

— Сделка може да има, но не за сто хиляди и не за трийсет процента.

Далтън беше разочарован.

Сумата не бе нищо за Джейк. Баща му би могъл да я плати цялата, без да му мигне окото. Ако пък не се съгласеше, самият Джейк щеше да я събере за нула време, като спреше скъпото шампанско, пропуснеше ските тази година и престанеше да надвишава кредитния си лимит.

— Виж, Макс, ще вложа петдесет хиляди в компанията ти, но искам петдесет и един процента от нея.

— Контролният пакет?

— Именно.

Лицето на Далтън потъмня и той мрачно изплю следния отговор:

— Съжалявам. Мога да предложа най-много четирийсет и девет процента и за тях ще искам седемдесет и пет хиляди.

Джейк се усмихна:

— Искам да ти помогна, не да те прецакам. Само че този дял не струва седемдесет и пет хиляди. Мога да ти дам петдесет. Това е окончателното ми предложение.

Далтън бе в много лошо положение. Хазяинът вече тропаше на вратата му за наема.

— Добре.

Когато Джейк се изправи, за да си стиснат ръцете, телефонът му звънна.

— Извини ме за момент.

Беше Кейтлин — разпозна номера ѝ на мига. Отвори съобщението и очите му без малко да изскочат при вида на прикачената снимка. Под татуировката с британското знаме пишеше: „Имаш ли достатъчно голям прът за знамето?:) Обади ми се!“

Джейк се усмихна на Далтън и протегна ръка. Както изглежда, щеше да успее да такова двама души в един и същи ден.