Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (183)

182

Върхът на каменния монолит бе твърд и студен. Абсолютно равен и плътен. Гидиън не успя да открие никаква цепнатина в повърхността на пясъчника, освен един тесен канал с квадратен отвор, който минаваше през средата на камъка. За какво служеше? Дали от него се изливаше нещо? Може би така се отцеждаше водата? Или във вътрешността имаше газове, които излизаха от тук? Дали пък не бе обратното — може би пропускаше нещо навътре?

Взря се в бездънната дупка. Дали в нея не се бе помещавал друг каменен къс, по-висок, който стигаше чак до тавана на Криптата?

Отворът бе с широчината на кладенец. Той самият щеше едва да се провре през него. Друг избор обаче нямаха. Наоколо не се забелязваше нищо, което дори бегло да прилича на спасителен изход.

Кейтлин бе седнала на ръба на монолита и притискаше раната на крака си. Гидиън се вгледа отново в дълбокия тунел. Пред очите му се разкриваше единствено ужасяващ мрак. Знаеше, че Наблюдателите ще влетят в стаята след секунди.

Седна на ръба на кладенеца и провеси крака в бездната отдолу.

Кейтлин го погледна втренчено. Не вярваше на очите си:

— Какво правиш?

— Не зная. Древните постройки като тази често не отговарят на съвременната логика. Човек трябва да опипва пътя си из тях, за да открие за какво служат.

Спусна тялото си още надолу, като се опираше на лакти. Силна болка прониза раненото му рамо. Започна да опипва с крак стената. Почти веднага усети нещо — малка дупка в пясъчника, ямка, в която можеше да стъпи. Намести в нея босите пръсти на единия си крак и протегна другия, за да потърси втора. В крайна сметка я откри.

Досега Кейтлин го бе наблюдавала, без да помръдва. Когато обаче видя раменете му да изчезват в тунела, пропълзя натам. Не искаше да остава сама.

Виждаха се само пръстите му, стиснали ръба. Дочу гласа му под себе си:

— В стените има изсечени дупки. Като стъпала са. Опипай стената с крак.

Ръцете му изчезнаха и в полумрака вече се различаваше само върхът на главата му. Тя си пое въздух и коленичи, после спусна крака в тъмнината. Отново бе в адска черна дупка. Умът ѝ се разбунтува, тялото ѝ застина. Не можеше да се върне там!

Само че се налагаше. Трябваше да последва Гидиън. Да му се довери.

Протегна крака и ги прокара по стената. Успя да открие процепите, закрепи се и след малко потъна в дълбините на неизвестното.

Пръстите на левия ѝ крак — някога с красив педикюр — се блъснаха в необичайно солидно стъпало, издадено в стената. Тя стъпи на него и прехвърли тежестта на здравия си крак. Сега вече можеше да се придвижва по-уверено.

Изведнъж над главата ѝ се разнесе ужасяващ грохот — все едно влак минаваше през много тесен тунел.

— Какво става? — изкрещя Гидиън под нея.

Нямаше никаква представа. Погледна нагоре. Нещо се плъзгаше върху отвора на шахтата. Каменен капак, който закриваше и малкото стигаща до тях светлина. Кейтлин наблюдаваше ужасена плочата, която затули входа. Чу се глухо тупване, после — мъртва тишина.

Бяха в капан. Погребани живи.