Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (11)

10

Гидиън не бе герой. Един-единствен път бе участвал в свиване, но тогава беше още ученик. Пък и онова бе по-скоро детска разправия, отколкото истински бой. Отнесе няколко юмрука в лицето от побойника на курса, сдоби се с разкървавен нос и остана без пари за закуска.

Доста се бе налял оттогава. Бе пораснал на ръст, раменете и гърдите му бяха станали по-широки. Първото дължеше на добрите гени, другите две — на годините гребане в Кеймбридж. Бе развил инстинкт, който му подсказваше кога го дебне опасност, и бе осъзнал, че бързият ум е по-ценен от пестника на побойника.

Вече се бе обадил на полицията и в момента се прокрадваше възможно най-тихо през къщата, за да се увери, че не е направил глупава грешка.

На идващата от коридора светлина различи очертанията на масивен ключ в ключалката. Когато вратата на кабинета зейна и той видя как мъжът подпалва пердетата, реши да го заключи там, докато дойде полицията.

После обаче размисли. Бе заключил човек в горяща стая. Ако не го пуснеше, непознатият щеше да умре. И какво от това? Какво, ако умре? Нима светът щеше да загуби от смъртта на отрепка, която идва да ограби къщата на мъртвец, преди още тялото му да е изстинало?

Гидиън отвори вратата, отстъпи и инстинктивно вдигна ръце към обгореното си лице. Насреща му вилнееше огнено море, което се разбушува още по-силно заради ставащото течение. През оранжевата стена от пламъци към него се хвърли една черна фигура, която го блъсна в стената. Цялото му тяло изтръпна от удара. Непознатият го удари с юмрук в лицето, после го изрита в слабините. Гидиън се преви на две от болка и не можа да се предпази от силния ритник в главата.

Лежеше по гръб на пода, дишането му бе плитко и накъсано, по брадичката му се стичаше кръв от разбитата му уста. Последното нещо, което видя, преди тъмнината да го погълне, бе огромната вълна от огън и дим, която се спусна право към него.