Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (72)

71

Гидиън бе толкова изтощен, че не му се ставаше от леглото. Видеопосланието от майка му и тайната, която му сподели за сбогом, се оказаха последната капка. Тъгата, безсънието и хаосът от емоции бяха на път да го повалят.

Първо дойдоха разкритията на баща му — Светините, Последователите, жертвоприношенията. После ракът — омразната ХЛЛ, убила майка му. Думите ѝ, предназначени единствено за него, които се забиха като стрели в сърцето му.

Тръгна надолу по стълбите и внезапно се разнесе пронизително дрънчене, което го втрещи. Напълно бе забравил, че снощи активира алармата. Въпреки шока успя да я изключи. С все още препускащо сърце си направи чаша черен чай и седна до кухненския прозорец да погледа края на изгрева.

За кратко, докато наблюдаваше златистата светлина, в която се къпеха върховете на дърветата и нежните извивки на цветните лехи, забрави за ужасите в личния си живот. После обаче чаят му изстина, слънцето се издигна високо и вече нямаше какво да го разсее. Тревогите му отново го притиснаха. Дали наистина гените му представляваха тиктакаща бомба със закъснител, която рано или късно щеше да избухне? Дали щеше да сподели участта на майка си? Или странното кръщение, на което баща му го бе подложил с водата от камъните, го бе изцелило? Припомни си думите от дневниците:

„Аз доброволно ще отдам кръвта си и собствения си живот. Надявам се единствено да са достойни да променят съдбата, която очаква моето бедно, останало без майка дете.

Уповавам се на Светините, на връзката ми с тях, на своята чиста кръв, която им предложих в замяна на тази на сина ми.“

Гидиън уморено се заизкачва обратно към стаята, където на земята лежаха разпилени дневниците. Повечето бяха отворени на страници, които му се бяха сторили важни. На много от тях се споменаваше за Стоунхендж (тема, на която баща му бе посветил не една от книгите си) и мистичните връзки на монумента с пролетното равноденствие, земния прецесионен цикъл^[1], небесния екватор, Платон и Сфинкса.

Винаги бе смятал, че това са пълни глупости, но някои от парченцата, които бе открил, се напасваха и образуваха ужасяващо логична пътека, водеща право към сърцето на странното му и неспокойно детство. Баща му го бе принудил да научи старогръцки, оставяше му кодирани бележки на този език. Подари му най-ужасния подарък за рожден ден на едно десетгодишно момче — „Държавата“ от Платон. Не състезателния велосипед, за който го бе умолявал, а дебела като тухла книга с напълно неразбираема философия за щастието, справедливостта и способността на хората да управляват.

Сега, като гледаше дневниците, усещаше сянката на древния философ в думите на баща си. На не едно място се подчертаваше ролята на Светините в небесната механика и Голямата година^[2] — времето, което е необходимо за един пълен цикъл на прецесията на равноденствията. Грубо казано, около 25 800 години. Толкова, колкото щеше да му отнеме да дешифрира и разбере всичко, което баща му бе написал.