Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (117)

116

Четвъртък, 24 юни

Гидиън не бе напълно сигурен дали е в съзнание, или все още се намира насред кошмара. В главата му се разбиваха вълни на шокираща болка. Ужасяващи образи го разкъсваха и подмятаха като малка лодка в бурно море. Подземното копие на Стоунхендж. Черните очи под качулки от зебло. Огромният пръстен от горящи свещи. Лицето на майка му. Древният каменен нож и церемониалният чук. Дневниците на баща му. Вдигнатите ръце на Повелителя на кръга. Собственото му голо тяло, приковано към Оброчния камък. Пронизващата болка, когато острието се спусна по ръцете към нозете и гърба му. Вкусът на собствената му кръв, потекла в устата му.

После видя едно момче. Осемгодишно момче с тъмна коса и големи очи, изпълнени с надежда. Държеше баща си за ръката. Двамата стояха насред открито поле, заобиколени от надигаща се мъгла. Стоунхендж. Само дето не бе Стоунхендж.

Бяха заобиколени от високи призрачни фигури. Полупрозирните форми се въртяха, разтягаха се и ставаха почти невидими, после се сгъстяваха и издигаха като тънки вретена от пара. Разгаряха се като червени пламъци, бликнали направо от ада, почерняваха като пушек от горящ петрол, проблесваха като тънките златни струни на божествена арфа. В кръга като в някаква космична купа се изливаха потоци от звезди, които се завихряха в безкраен поток от енергия. После звездите започнаха да избледняват. Зад гърба му се срутваха огромни скали, сякаш имаше земетресение. Каменните богове по края на езерото от светлини се раздвижиха, прекосиха мрака в ума му. Обградиха го и го притиснаха. Един от тях сграбчи веригата около крака му, втори вдигна китката му, а после я пусна, все едно беше на парцалена кукла. Сърцето му блъскаше в гърдите на голото му оковано тяло. Над него се надвесиха огромни богове, после се отдръпнаха и изчезнаха като мъглата, която преди обгръщаше Стоунхендж. Блещукащите свещи — единствената светлина в Голямата зала — угаснаха. Гидиън остана сам в каменния мрак.