Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (95)

94

По време на едночасовото пътуване Гидиън се чувстваше по-самотен от когато и да било през живота си. Стори му се безкрайно дълго.

Бе будувал през по-голямата част от предишната нощ, мислейки за днешния ден. И ето че той бе настъпил. Сега седеше в колата със запален мотор и гледаше навън с надеждата времето да спре.

Крематориумът на Западен Уилтшир заемаше десет акра от тихото провинциално землище на Семингтън. Красотата на пейзажа обаче не успяваше да го разсее. Нямаше как да забрави факта, че съвсем скоро ще изгорят тялото на баща му. Щяха да го изпепелят. Да напалят огъня в пещта и да го поддържат, докато от баща му останеше само безименна сива пепел. „Прах при прахта, пепел при пепелта“. Беше чувал този израз хиляди пъти, но едва сега наистина осъзна значението му. Нищо си и в нищо ще се превърнеш.

Всички емоционални връзки с баща му щяха да изчезнат и да му останат единствено спомени. И добри, и лоши. Наистина, сега имаше книгите и касетите на Натаниел, но те бяха просто вещи. Археологически артефакти, които да му напомнят повече за онази страна на баща му, която не познаваше, отколкото за другата, познатата.

Щом излезе от колата, усети горещината на сутрешното слънце. Вървеше бавно по безукорно чистата пътека. Крематориумът ясно се открояваше сред околните постройки — модерна сграда с множество дървени врати, високи прозорци със стъклописи и елегантен червен покрив.

След малко зад гърба си чу стъпки; обърна се и видя Меган, която бързаше да го настигне. Не бе очаквал тя да дойде и се трогна. Носеше обикновена черна рокля и черни обувки с равна подметка. На ръката ѝ бе преметнат черен шлифер.

— Здравей! — задъхано произнесе тя. — Нали нямаш против, че дойдох?

— Съвсем не. Много мило от ваша страна.

Тя докосна със съчувствие ръкава на новия му черен костюм. Двамата тръгнаха към входа.

— Реших, че едва ли познаваш много хора тук и малко морална подкрепа няма да ти се отрази зле.

Той си пое дълбоко въздух:

— Така е. Благодаря.

Меган пропусна да спомене факта, че я интересуваше кой още ще се появи на кремацията. Искаше да разбере каква е връзката на тези хора с Натаниел Чейс и как Гидиън ще се държи по време на това тежко изпитание.

Посрещна ги специален разпоредител, който ги въведе в малкия параклис към сградата. Ковчегът вече бе разположен в средата. Гидиън бе отказал предложението да кара след катафалката от Шафтсбъри. Щеше да е прекалено бавно и болезнено. Отхвърли и идеята за хвалебствена реч.

В залата бяха само той и Меган, когато ковчегът се плъзна по рампата и изчезна от погледите им. Гидиън сведе глава и тя успокоително стисна ръката му. Опита се да не мисли за тялото на баща си, което в момента бе стигнало до специалното отделение на пещта с температура от над хиляда градуса. Като археолог знаеше, че при кремация всички меки тъкани и органи се изпаряват. Остават единствено костите. Служителите в крематориума щяха да използват специална машина, с която да ги стрият на прах.

Пепел при пепелта.

Опита се да не мисли за човека, когото бе изгубил, за думите, които му се искаше да бе казал, и за онези, които искаше да върне.

Прах при прахта.

Тук бе, за да изпълни дълга си. Това бе всичко. Щеше да изпълни волята на баща си да бъде кремиран и пепелта му да бъде разпръсната над Стоунхендж.

Службата приключи за по-малко от петнайсет минути. Нямаше фанфари, нито плач. Само тишина и пустота.

На изхода един от служителите му каза, че може да прибере тленните останки след няколко часа или на сутринта, ако предпочита. Гидиън реши да мине по-късно следобед. Искаше в края на деня да знае, че всичко е свършило. Че никога повече няма да се върне тук.

Двамата бавно отидоха до колите си. Гидиън застана до старото си ауди със странното усещане, че се е изгубил и не знае какво да прави.

— Отиваме на кръчма — каза неочаквано тя. — Не можем да си тръгнем оттук, без да пийнем по нещо и да изпратим баща ти подобаващо.