Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (159)

158

На Кейтлин ѝ се повдигаше. Спазмите обаче бяха сухи, нямаше дори стомашен сок, който да изхвърли. А и нищо не можеше да направи, за да спре гаденето. Седна на ръба на леглото, после се отпусна по колене на пода. Напъваше се и се давеше, тресеше се цялата. Беше болезнено и мъчително, а не носеше облекчение.

Гидиън я наблюдаваше безсилно. Обгърна с ръка раменете ѝ, подаде ѝ вода, като придържаше глинената чаша до устните ѝ. Въпреки това виждаше, че не може да ѝ донесе облекчение. Състоянието ѝ бързо се влошаваше.

Кейтлин седна на пода, опря гръб на стената и постави ръце върху корема си:

— Имам чувството, че стомахът ми е пълен с киселина.

— Общо взето. Стомашна киселина, отделяна в лигавицата на стомаха ти. Спомняш ли си кога те отвлякоха? Кога яде за последно?

— Не зная. Напълно загубих представа за времето… не знам дори дали е ден или нощ. — Замисли се за известно време. — Чакай малко… Беше в събота, ранните сутрешни часове. В деня преди равноденствието. Деветнайсети.

— Днес е двайсет и седми, неделя.

— О, боже!

— Правят го, за да те пречистят. Според изискванията за церемонията, преди ритуала трябва да изминат поне седем дни, през които да не поглъщаш никаква храна.

Очите ѝ бяха приковани в решетките и двамата Наблюдатели, които стояха отвън.

— Кейтлин, скоро ще дойдат да те вземат. Тогава ще започне ритуалът. Ще те изведат навън. Аз ще бъда с теб. Ще има много пазачи, дори повече, отколкото в момента. Друг шанс обаче няма да имаме.

— Шанс… — оживи се тя, макар и едва забележимо. — Шанс за какво? Какво смяташ да правиш?

Той впери поглед в очите ѝ.

— Всичко, което ми е по силите.