Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (148)

147

Кейтлин не бе сигурна що за човек е мъжът в килията. Вчера се бе представил като Гидиън, но тя бе прекалено зле и не можа да предприеме нищо, само се взираше изтощено в него. Защо бе тук с нея? Какво искаше? Облечен бе като всички останали, но се държеше различно. Не бе така злобен. Погледна го внимателно. Държеше се приятелски, сякаш бе на нейна страна. Но всъщност бе един от тях, сигурна беше. Другите го слушаха. Каза им да запалят факлите на стените и те го сториха. Правеха каквото им нареди, и то без колебание. Той имаше влияние над тях. Тогава какво правеше в килията?

Беше слаба, виеше ѝ се свят, но въпреки това се изправи от скърцащото си легло и се опита да направи една-две крачки. Гидиън видя напрежението на лицето ѝ и попита:

— Добре ли си?

— Какво те е грижа? — извика тя и го погледна с очите на уплашено животинче.

— Не съм дошъл да те нараня.

Сърцето ѝ подскочи. Обзе я надежда.

— Родителите ми вече платиха ли откупа? Ще ме върнете ли вкъщи? — Забрави предпазливостта и отиде при него. — Затова е, нали? Затова ме доведохте тук, вместо да ме държите в онази адска дупка! Затова и ти се държиш така добре с мен. Подготвяш ме за освобождаването. Нещо като аклиматизация.

Гидиън се изправи, издърпа я и ѝ помогна да се задържи на крака:

— Не, Кейтлин. Не е затова. — Хвърли поглед към железните решетки. — Доколкото знам, от родителите ти дори не е поискан откуп. Хората, които са те отвлекли, не искат пари. Съжалявам.

Тя не разбираше. Ако не искаха пари, тогава какво? Страхът се върна на лицето ѝ.

— Какво става в такъв случай? Защо съм тук?

— Седни. Ще се опитам да ти обясня.

Тя седна, нервна като котенце. Гидиън усети, че паниката ѝ се предава и на него. Онова, което се канеше да ѝ каже, може би щеше да я извади от равновесие. Трябваше обаче да ѝ съобщи. Тя трябваше да знае какво я очаква. Да осъзнае, че това са последните ѝ часове живот.