Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (187)

186

— Какво става?! — изкрещя Кейтлин. — Какво ще правиш? Гидиън не знаеше.

Сърцето му сякаш щеше да се пръсне.

— Просто малка почивка! — излъга той.

Отдръпна крака си от издатината. В непосредствена близост откри едно от вдълбаните стъпала и си позволи наистина да се отпусне. Съвсем леко.

— Внимавай при слизането — има още един капан, точно до мен е!

— Добре.

Пръстите ѝ се изплъзнаха от ръба, за който се държеше. Тя обаче се наклони назад и се постара да се удари в насрещната стена, преди да пропадне, и това забави скоростта на падането. Поне тук цялото време, което бе прекарала в ужасната дупка, се бе оказало от полза.

— Добре ли си?

— Изтървах се. — Тя опипа стените и с облекчение постави крак в следващата хлътнатина. — Вече съм добре. Всичко е наред. Продължавай.

Той обаче не можеше. Стигнал бе дъното на тунела.

Отдръпна крака си. Обзе го несигурност. Опита се да изчисли на каква дълбочина са се спуснали. Поне пет негови височини, тоест пет пъти по метър и осемдесет. Минимум девет метра. Доколкото си спомняше, каменният монолит бе висок около пет метра, следователно бяха доста под равнището на пода на криптата.

Тази мисъл бе успокояваща. Вдъхна му достатъчно увереност, за да отпусне единия си крак на дъното. После стъпи и с другия.

Нищо не се случи. Беше безопасно. Изход обаче не се виждаше.

Над главата му се разнесе някакъв шум и внезапно върху него се стовари нещо тежко. Блъсна се в рамото му, притисна го надолу и почти го смаза. Кейтлин. Отново се бе изпуснала и бе паднала върху него.

В този миг земята под краката му се разтвори. Неочакваната допълнителна тежест бе задействала нова клапа. Каменната плоча под тях се наклони и се отмести. Телата им, преплетени едно в друго, се плъзнаха през отвора. Докато летяха надолу, грубите каменни стени триеха кожата им като шкурка. В продължение на няколко секунди пропадаха. Сърцата им сякаш бяха спрели да бият. После наклонът стана по-плавен и скоростта, с която се спускаха, намаля. Накрая спряха.

Все още бяха живи. Живи и въодушевени. Причината за това последно падане можеше да е само една: бяха намерили изход навън.

Гидиън разбра какво представлява големият каменен монолит — предназначен е бил да събира духовете на древните. Те сигурно са смятали, че когато шахтата се изпълни с достатъчно преродени души, тежестта им ще задейства механизма; последният капак ще се отвори и духовете ще успеят да излязат на свобода.

Кейтлин изстена и се опита да помръдне. Гидиън се вслуша в тежкото ѝ дишане. Усещаше колко е изтощена. Протегна длан и я спря:

— Почини си мъничко. Сега вече ще се оправим. Всичко ще е наред.