Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stonehenge Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017 г.)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017 г.)
Форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Сам Крайстър

Заглавие: Завещанието Стоунхендж

Преводач: Яна Маркова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман (не е указано)

Печатница: ФолиАрт ООД

Излязла от печат: 08.08.2011 г.

Главен редактор: Димитър Риков

Редактор: Росица Златанова

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-685-622-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10155

История

  1. — Добавяне

16

Стоунхендж

Опазването на свещените камъни включваше и чисто физическото възпрепятстване на посетителите да се катерят по тях или да обезобразяват повърхността им. За тази цел от „Английско културно наследство“ бяха издигнали огради, преградили шосета и опънали въжета навсякъде, където това бе възможно. В ограденото пространство се допускаха хора само при специални поводи или при представяне на писмено разрешение.

Финансираната от правителството организация си вършеше добре работата, но нямаше никаква представа доколко отдадени на мисията са някои от наетите охранители. Сред тях имаше хора като Шон Граб, които всъщност бяха предани последователи на Светините. Те оставаха да наблюдават святото място дълго след края на смените, за които им плащаха.

Трийсет и пет годишният Граб бе един от онези леко пълни мъже, които винаги ходят с навити ръкави, вършат си работата и не пропускат да кажат добра дума на хората, които работят за тях. Той водеше екип от Наблюдатели, чието задължение бе да бдят непрекъснато над Стоунхендж — двайсет и четири часа в денонощието, седем дни седмично, триста шейсет и пет дни годишно. Докато бяха официално на смяна, го правеха открито, а през останалото време използваха малки камери с дистанционно управление, скрити на стратегически места из терена.

Граб бе Наблюдател от десет години. В Гилдията го наричаха Змия. Вървеше по стъпките на баща си, дядо си и всички останали предци от мъжки пол по бащина линия. Днес до него крачеше двайсет и пет годишният Лий Джонс, който бе вербуван сравнително наскоро и все още не бе приет официално в свещените редици на Гилдията. Джонс бе висок и кльощав, с пъпчиво лице и когато не носеше служебната си униформа, навличаше мръсни дънки и тениски с образите на рокмузиканти. Не бе особено умен и в миналото се бе забърквал в множество проблеми, включително с наркотици. Заклеймен като „екохипи непрокопсаник“ и отритнат от обществото, той живя като бездомник до навършването на двайсетата си година. За известно време потърси утеха и разбиране сред себеподобните си — вечно недоволни, протестиращи подстрекатели и размирници. Така и не можа обаче да се впише в някоя общност. Животът му придоби смисъл едва когато течението случайно го отведе при Стоунхендж.

Тогава пътуваше към Гластънбъри, където се надяваше да пробута разни дреболии и може би да изкара малко пари от продажба на трева. Само че така и не стигна до музикалното сборище. Слънцестоенето представляваше невероятна гледка, която му спря дъха и го закова на място. Не можеше да помръдне и да излезе от кръга. Затова остана, помогна за почистването и започна да си предлага услугите за всяка работа, която имаше дори бегла връзка с магическите камъни.

Работеше с Шон от почти три години. Взаимоотношенията им бяха като между майстор-занаятчия и чирак. Шон му бе като настойник. Черпеше го с мъдрости толкова често, колкото и с чай от плоската метална бутилка, която винаги носеше със себе си. По време на всяка обиколка, която правеха заедно, той засипваше протежето си с въпроси. Искаше да се увери, че Лий е подходящ и ще бъде приет в затворения кръг на Последователите.

— Първи въпрос. — Граб хвърли на ученика си поглед, с който му казваше да внимава. — Какво представляват камъните и какво значение имат за нас, хората от Гилдията?

Джонс се ухили — това бе лесно:

— Камъните са нашите Светини. Те са източник на цялата земна енергия. Те са нашите пазители и защитници, нашата жизнена сила.

Граб наля в чашата на Лий награда — няколко глътки от мътния кафеникав чай.

— Правилно. А защо Светините ни даряват с цялата тази благодат?

Джонс обви с ръце чашата с кафявия еликсир. Двамата спряха до бариерата на паркинга.

— Ние сме Последователите на Светините, потомци на онези, които преди хиляди години са издигнали свещените камъни тук. Кръвта и костите на прадедите ни подхранват Светините в покоя им, а някой ден нашите останки също ще ги последват и така кръгът ще се затвори.

Над металната чаша от термоса на Граб се разнесе пара. Той отпи от горещия чай и запита:

— А как ни благославят Светините?

— Със своята духовна енергия. Предават ни я чрез камъните и благословията им ни предпазва от коварни болести и унизителна бедност.

Граб остана доволен. Ученикът му бе научил катехизиса добре, а това говореше добре за учителя. Наля му още малко чай.

— А какво очакват Светините в замяна?

— Уважение. — Думата бе произнесена искрено. — Длъжни сме да им засвидетелстваме признателност и уважение, да имаме вяра в тях и да следваме учението им. То ни бива предадено от определения от тях оракул, Повелителя на Кръга.

— Точно така, Лий. Освен това трябва да познаваме онези, които се опитват да откраднат наследството ни. Да помним католиците и техните записани на камък десет заповеди, които уж им били спуснати от Бог. Тази история е била измислена цели две хиляди години след като Светините заели полагаемото им се място тук, в Англия!

Лий кимна. Разбираше всичко. Не биваше да се отклонява от пътя, нито да позволява да го изкушат други учения — разни лъжливи религии, чиито последователи издигат огромни бляскави палати от злато, за да могат хората да им се кланят и всяка седмица да дават лептата си. А после с тези пари, събрани от заблуденото паство, си отваряха бездънни банкови сметки и купуваха скъпи имоти.

В жаждата си за уверение и успокоение Лий попита:

— Шон, знам, че ти можеш да проследиш родословието си чак до Великите, които пренесли тук сините камъни и сарсените. Ясно ми е, че това те прави достоен за благословията и защитата на Светините. Обаче как стои въпросът за такива като мен? Аз не съм тукашен.

Граб позна в думите белезите на несигурността, която често обхващаше Лий.

— Всички сме тукашни, приятелю. Преди пет хиляди години населението на Британия е било съвсем малко. По онова време с теб сигурно сме били братя или братовчеди.

Джонс хареса идеята, пък и звучеше логично. Дори християните вярваха в Адам и Ева и в това, че от един-единствен миг на интимност се е пръкнало цялото човечество. Или нещо подобно… не си спомняше точно. Той и Шон — братя.

— Справяш се много добре, Лий, наистина. — Граб постави голямата си ръка около кокалестите рамене на хлапето, за да му покаже колко се гордее с него.

В действителност обаче бе неспокоен. Притесняваше се как ще се представи протежето му, как ще посрещне ужасното предизвикателство, което го очакваше.