Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (107)

106

Целта щеше да се появи всеки момент. Бял, между трийсет и четирийсет и пет години. Меган бе убедена, че ще съответства точно на профила, който бе изготвила.

Паркирала бе срещу един магазин в Тидуърт и не отделяше очи от табелата отпред, на която смело бе написано: „Мат Атли. Майстор месар“. Веднъж да успееше да го идентифицира със сигурност, щеше да вземе заповед за обиск и да прерови къщата му. Надяваше се да намери дрехи, които да съответстват на парчето плат, открито в Толард Роял, или инструменти от същата партида като онези в сака.

Часът бе осем и половина. Тя чакаше търпеливо вече час. Умът ѝ се отклони за миг — замисли се за възобновената връзка с бившия си съпруг. Като че ли всичко вървеше добре. Адам прекара предната нощ в дома ѝ — в старата им къща — и тази сутрин Сами се пъхна в леглото при тях с щастлива усмивка.

В осем и четирийсет един мъж притича по улицата пред нея, отвори вратата на магазина и запали всички лампи. Меган го наблюдаваше внимателно. Той си сложи престилка на червени и бели райета и се зае да почиства и да подрежда тезгяха и хладилните витрини. Беше на около двайсет години, следователно не беше нейният обект. Точно в девет обърна табелката на вратата и отвори месарницата. Тя почака още малко. В девет и половина излезе от колата, извади един обикновен бележник и влезе в магазина.

Когато отвори вратата, над главата ѝ издрънча медно звънче. Не изчака да я поздравят:

— Казвам се Ейлийн Бексъндейл, от отдела за местни данъци и такси. — Вдигна бележника и приготви химикалка. — Името ви?

— Карл, Карл Прингъл. — Младежът я изгледа объркано. — Не знам нищо за данъците.

— Така ли? Кой знае тогава? — попита тя и се огледа подчертано критично.

— Трябва да говорите с Мат. С господин Атли, тоест. Той е собственикът. Аз само работя тук.

— И кога мога да се видя с него?

— Днес няма да идва. Каза ми аз да поема магазина.

— Болен ли е?

— Не ми обясни. Просто каза да отворя и да обслужвам клиентите, а той ще ми се обади по-късно през деня.

Разполагаше с достатъчно информация, за да открие Атли и сама. Данните му фигурираха в избирателните списъци, в базата данни на данъчните и в медицинските архиви. Нямаше смисъл да върти момчето на шиш.

— Добре, ще дойда някой друг ден тази седмица.

Когато излезе, звънчето отново издрънча.

Докато пътуваше обратно към управлението, се обади да поиска справка за месаря. Ако имаше късмет, информацията щеше да пристигне, преди тя да влезе в офиса.

В стаята на отдела я посрещна Джими Докъри с лист хартия в ръка и широка усмивка на уста:

— Ходих до лабораторията. Погледнете това!

Той подхвърли доклада на бюрото ѝ и забоде пръст в него да ѝ покаже къде е най-важната част:

— Полето в близост до изгорялата плевня е покрито със слой миниатюрни частици човешка плът!

Очите ѝ се разшириха:

— Кучетата ли ги надушиха?

Той се разсмя:

— Не, не бяха кучета. По-интересно е. Сигурно ще ви прозвучи откачено, но четох, че немските следователи използват лешояди за издирването на трупове и части от тела. И понеже не успях да осигуря кучета или металотърсачи, се свързах с един експерт по отглеждането на екзотични птици. Той пусна два пуйкови лешояда, които прелетяха над полето. — Отново потупа гордо доклада. — И ето какво излезе.

Меган бе наистина впечатлена. Прегледа написаното от микробиолога: „При изследването на почвените проби бяха открити следи от човешки останки. Идентифицираната човешка ДНК принадлежи на едно лице.“

— Нали казахте, че Тони Нейлър е някъде из онова поле, шефе? Познахте.

Тя си наложи да не изпада в прекомерно въодушевление.

— Нека първо се уверим, че наистина е Нейлър. После ще съобщим официално. Опитай се да вземеш ДНК-проба от някого от семейството — сестрата или родителите. Провери дали в националната база данни нямат ДНК-материал във връзка с някакво провинение. — Сети се за още нещо: — А, да! И вземи да разпиташ собственика на земята. Умирам да разбера защо си тори полето с човешки останки!