Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (123)

122

Тройното правило — това бе едно от първите неща, което продуцентите обясниха на Кейтлин при влизането ѝ в „Сървайвър“.

Правило номер едно: при излагане на прекалено ниски или високи температури човек не може да оцелее повече от три часа, освен ако няма специално облекло. Правило номер две: човек не може да оцелее без вода повече от три дни. Правило номер три: човек не може да оцелее без храна повече от три седмици.

Сега Кейтлин си помисли, че трябва да добавят и четвърто: човек не може да оцелее затворен в скална камера, особено ако със съзнанието му си играят психопати, облечени в нощници.

Стените я притискаха и я караха да се чувства физически смазана. Липсата на свеж въздух бе равносилна на агония. Не спираше да трепери от студ. Най-убийствена обаче бе скуката. Собственото ѝ въображение и страховете ѝ я смазваха.

Зъбите ѝ бяха започнали да тракат. Знаеше, че телесната ѝ температура е паднала почти до критичната точка. Тук обаче не разполагаше с достатъчно място, за да прави упражнения и да се стопли. Даваха ѝ вода, но въпреки това бе обезводнена. Страдаше от мигрена, толкова силна, че имаше чувството, че ще припадне. Гладът също не я оставяше на мира. Не можеше дори да си припомни кога е яла за последно. Май в кемпера с Джейк. Да, тогава беше. Сякаш цял един живот бе минал оттогава.

Стомахът ѝ се сгърчи отново и Кейтлин се присви от болката. Знаеше съвсем точно какво се случва с тялото ѝ. Искаше ѝ се да не е така. То се самоизяждаше. Гризеше запасите си от мазнини и мускули. Годините правилно хранене и потене във фитнеса отиваха на боклука. Вече усещаше как омекват добре оформените ѝ бицепси и мускулите на бедрата ѝ. Свиваха се и скоро щяха да изчезнат.

След участието си в „Сървайвър“ Кейтлин бе станала посланик на Световната организация срещу бедността. Знаеше добре цялата грозна истина за гладната смърт. Средно по един човек умира от глад всяка секунда. Четири хиляди на час. Сто хиляди на ден. Трийсет и шест милиона на година. Не искаше да става една от тях. Не искаше да е поредната бройка в ужасяващата статистика.

Отново започна да ѝ се гади. Плъзна се на пода, за да не падне назад и да си удари главата. Прилоша ѝ. Обгърна я мрак.

Не бе съвсем сигурна дали е будна, или халюцинира. Някакви хора я вдигнаха на ръце и я изнесоха от килията. Изправиха я и я поведоха към душовете. Зрението ѝ бе замъглено, имаше чувството, че всеки миг ще припадне отново. Бореше се за всяка глътка въздух.

С периферното си зрение видя как встрани от нея се надига странна тъмна форма. Приближаваха се хора. Похитители в кафяви роби, които държаха някого. Джейк.

Беше жив!

Опита се да се съсредоточи и успя да го види. Заобикаляха го много други мъже с ниско спуснати качулки и зли очи. Точно като чудовищата, които пазеха самата нея. Освен това, изглежда, бе гол. Брадичката му бе отпусната на гърдите, а тъмничарите му го водеха напред за ръцете, сякаш бе слепец. Искаше ѝ се да го повика, да му каже нещо, но устните ѝ като че бяха залепнали. Искаше да хукне към него, но краката едва я държаха. Кръвта нахлу в главата ѝ като отрова и тя пропадна в задушаващия мрак.