Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (163)

162

Кейтлин написа две писма — едно за майка си, друго за баща си.

Искаше ѝ се да може да напише само едно. Само че нямаше как. Трябваше да са две отделни. Раздялата на родителите ѝ объркваше смъртта ѝ почти толкова, колкото бе объркала и живота ѝ.

Думите не идваха лесно. В началото не идваха изобщо. Писането на ръка бе напълно непозната територия за нея. А и нищо не можеше да те подготви за писането на нещо подобно. Такива писма трябваше да пишат само много възрастни хора или болни с ужасни, смъртоносни болести.

Накрая просто написа онова, което мислеше:

„Благодаря ти, че си ме довела на този свят. Благодаря ти, че си ми дала красотата си и любовта си към забавленията. Мамо, съжалявам, че се карахме толкова много за татко и Франсоа. Обичай онзи, когото сърцето ти иска. Обичай ги и двамата, ако ти позволят! Иска ми се да бяхме имали възможност да се целунем и сдобрим.

Бъди щастлива, мамо!

Обичам те.

Кейтлин“

Бележката до баща ѝ бе много различна, много по-затрогваща.

„Съжалявам, тате! Зная, че трябваше да правя, както ти ми казваше. Моля те, не обвинявай Ерик. Аз просто го надхитрих. Обичам те, тате, и ще ми липсваш. Ако има рай, ще пия кафе със сладкиши, докато те чакам. Гъсто капучино като онова, което пихме заедно в Италия, и пай като онзи в «Хардрок кафе» в Лондон. Много целувки от твоето малко момиче. Винаги ще те обичам, тате!“

Когато тя свърши с писането, Гидиън не прочете писмата, само ги взе и ги сгъна на три.

— Добре ли си?

— Не особено.

Беше изтощена. Сякаш животът се бе отцедил от тялото ѝ. Наля си малко вода.

— По дяволите! — Хвърли чашата на пода и започна да ридае. — Не искам да умирам! Моля те, Господи, не им позволявай да сторят това с мен!