Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (47)

46

Лий Джонс бе изгубил представа за времето. Припадаше и идваше в съзнание. Можеше да са минали часове или дори дни. Осъзнаваше единствено онези моменти, в които болката стисваше като в менгеме крайниците му, а в гърлото му се надигаше писък.

Лежеше гол и по лице на пода в Голямата зала. Беше близо до смъртта, изгубил бе поне един-два литра кръв. Леденият Оброчен камък под него бе смъкнал температурата на тялото му до такава степен, че бе на границата на хипотермията.

Събуди се. В главата си усещаше дълбоко ритмично думкане, сякаш пневматичен чук се спускаше върху нея на равни интервали. Обаче бе доволен, че е жив. Някой бе прерязал връзките, които преди стягаха крайниците му, и вече можеше да движи ръцете си. Двама Помагачи в плътни роби с качулки забелязаха, че се е размърдал, пристъпиха напред и внимателно го повдигнаха, след което го увиха в няколко одеяла.

Свърши се.

Тялото на Джонс бе вдървено и той едва ходеше. Сетивата му бяха странно изострени. Не усещаше краката си, но чуваше силното ехо от стъпките си, сякаш ходеше по повърхността на гигантски барабан. Помагачите го придържаха, докато той се поклащаше из студените хладни коридори.

— Ще те отведат в помещението за пречистване — заяви един далечен, хладен глас. — Ще те измият и ще те облекат, а после ще ти дадат инструкции.

Думите сякаш оставиха отпечатък във въздуха, подобно на звукова вълна, уловена от устройството за запис и после отразена като начупена линия на екрана. Джонс се напрегна, погледна през рамо и видя сричките, които се влачеха зад гърба му като опашката на шарено хвърчило. Сигурно го бяха упоили с нещо. Халюцинираше, това бе всичко.

Отведоха го до една дълбока каменна вана, изсечена в скалата. Отгоре с бучене падаха водите на сърдито гърмящ водопад. Водата бе червена. Кървавочервена. От нея се вдигаше пара и подът приличаше на чиния с доматена супа. Джонс застана гол, замръзнал и ужасен. Не искаше да помръдне.

— Всичко е наред. Довери ни се.

Един от Помагачите протегна ръка и я пъхна под мощната кървава струя. Когато докосна кожата му обаче, водата стана прозрачна — кристалночиста; все едно идваше директно от някой високопланински поток.

Джонс пристъпи напред и затвори очи. Парата, която се вдигаше от този странен душ, миришеше на ръжда и желязо. Сърцето му подскачаше. Имаше чувството, че хиляди нагорещени игли се забиват в скалпа му.

Макар и много бавно, вкочанените му от студа нервни окончания започнаха да се връщат към живота. Топлият порой продължаваше да се изливаше отгоре му. Най-после отвори очи и погледна тялото си. Водата се оттичаше, прозрачна и чиста. Нямаше кръв. Всичко бе съвсем нормално.

Помагачите бяха застанали на ръба на каменното корито с кърпи в ръце. Той излезе изпод струята и тръгна към тях, като оставяше мокри отпечатъци по покрития с плочи под. От мястото за пречистване се разнасяше млечнобяла мъгла. Подадоха му дрехите му, както и една груба роба, прилична на чувал. Сега и той бе член на Гилдията. Бяха го приели.

В ъгъла имаше голямо огледало, в което можеше да се огледа в цял ръст. Той изви тяло, за да види раните, нанесени от Повелителя. Странно. Обърна първо дясната, а после и лявата си ръка, които Повелителят бе срязал в началото на ритуала. Отново хвърли поглед в огледалото.

— Какво става тук?

Мъжете край него не отвърнаха нищо.

— Имах рани и кър вях силно. А нямам никакви белези! — Изви се за пореден път и погледна отражението си. — Не виждам нищо. Няма и следа!

Една загърната в дълъг плащ фигура изпълни рамката на вратата. Джонс вдигна поглед и разпозна грубото изсечено лице под качулката. Шон Граб, или Змия. Неговият брат от Гилдията.

Гордият наставник се усмихна на протежето си:

— Облечи се, Гущер. Имаме важни задължения и трябва да се захващаме за работа.