Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (120)

119

Джими Докъри не бе дошъл на работа. Никой не го бе виждал. Компютърът на бюрото му бе изключен. Не отговаряше на радиостанцията си. Не се бе обадил да си вземе болничен, а не си бе и вкъщи — Меган бе проверила. Колата му не бе паркирана пред дома му и там не се виждаха признаци на живот.

За това можеше да има някакво съвсем разумно обяснение. Тя обаче не мислеше така — представяше си най-лошия сценарий. А и имаше основания. Гидиън Чейс също бе изчезнал. Не отговаряше нито на домашния, нито на мобилния си телефон. И той не си бе вкъщи. Тя тъкмо се връщаше от Толард Роял, където нямаше и следа от него.

Възможно ли бе Джими и Гидиън да са заедно? Изглеждаше логично. Само че защо? Дали Джими не бе тръгнал да разследва нещата, за които бяха говорили?

В главата и се промъкна друга, много по-злокобна мисъл. Страшно ѝ се искаше да застане лице в лице с Докъри старши и да попита заместник-началника на областната полиция дали знае нещо за изчезването на сина си.

Направо не ѝ се вярваше, че си мисли тези неща. Спомни си думите на Адам, че да обсъжда с колегите си идеите, които ѝ се въртяха в ума, би било професионално самоубийство. Тръсна глава, за да отпрати мрачните мисли, и реши да се залови с нещо друго. И да чака или Джими, или Гидиън да се появят.

Месарят Мат Атли бе начело в списъка ѝ със задачи. Тръгна към склада за веществени доказателства, за да погледне още веднъж предметите, иззети от местопрестъплението след нахлуването с взлом. Бе напълно убедена, че брадвичката в чантата с инструменти ще се окаже месарски сатър.

Меган отиде при началник-склада, наскоро овдовялата петдесет и две годишна Луиз. Докато двете си говореха, Луиз отиде в задната част на помещението. След малко насред шума от местене на хартиени пликове и кутии по металните рафтове долетя гласът ѝ:

— Сигурна ли си за датите и номера на делото, Меган?

— Разбира се, че съм сигурна!

По-възрастната жена се върна при нея:

— Момент тогава, ще проверя отново.

Въведе данните в компютъра си.

— Съжалявам, но не излиза входящ номер. — Вдигна озадачен поглед. — Въобще няма данни нещо да е внасяно тук, нито пък да е въвеждана информация. А и номерата, които ми продиктува, не отговарят на никоя вещ в склада.

Меган се сепна:

— Къде е тогава? Аз лично видях уликата! Огледах я заедно с полицая, който я е открил, а помощникът ми…

За миг изгуби дар слово. Джими ѝ бе казал, че ще въведе данните за веществените доказателства в компютъра и ще ги предаде в склада. Ясно си спомняше, че ги взе от бюрото ѝ. Кръвта ѝ изстина. Връхлетя я друга мисъл.

Благодари на Луиз и хукна обратно към бюрото си. Отвори пощата си и с нарастваща уплаха прегледа съобщенията. В гърдите ѝ се надига паника. Написа няколко думи в търсачката. Нищо. Опита отново, този път — по-бавно. Прегледа внимателно съобщенията си едно по едно. Пак нищо. Не вярваше на очите си. Цялата зачервена от шока, потърси последните документи, които бе отваряла, прегледа и папката с изтритите съобщения. Нищичко. Всичко бе необратимо изтрито.

— О, Боже!

Закри лицето си с длани. Дори писмото, с което ѝ съобщаваха за разпознаването на Мат Атли, бе изчезнало. Вече нямаше нищо срещу него. Всички доказателства, които имаше по случая, бяха изгубени.