Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (105)

104

Беше на живот и смърт. Кейтлин тичаше с всички сили, колкото я държаха босите ѝ крака. Стигна края на един къс тъмен коридор, който се разклоняваше наляво и надясно. Тя избра десния ръкав. Втурна се по него, благодарна, че робата ѝ е свободна и не затруднява движенията.

Бе бърза, защото тренираше всеки ден: пет километра на пътеката, още пет — на тренажора. Сега се радваше за всяка стъпка, за всяка капка пот, пролята в залата. Бяха я ранили, оставиха я да гладува, уплашиха я, обаче тя все още бе силна и във форма.

Коридорът завиваше и пътят се губеше в мрака. Ако имаше късмет, пътят следваше външна стена. А външните стени обикновено имаха изходи.

Хвърли поглед през рамо: никой не я следваше. Мястото бе огромно, много по-голямо, отколкото си бе представяла. На каменния под, който краката ѝ едва докосваха, се виждаха странни надписи, сякаш издълбани с длето. Надгробни плочи. Осъзна, че тича върху нечии гробове. Пулсът ѝ се ускори още повече.

Вдигна поглед и установи още нещо. Коридорът описваше кръг. Беше се върнала в изходната точка. Пред себе си виждаше двамата, които бе повалила.

Само че сега качулатите фигури бяха много повече. Цяла тълпа, която стоеше и я очакваше.