Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (177)

176

Двамата мъже се смъкнаха на земята, вкопчени в смъртоносна прегръдка. Глокът изтрополи на оплисканите с кръв каменни плочи. Инстинктът за оцеляване на Кейтлин се задейства. Тя протегна ръка и грабна падналото оръжие. Дракон все още не я пускаше. Силните му ръце се придвижваха от глезена към коляното ѝ, опитваха се да я свалят на земята. Тя нямаше друг избор, освен да се подчини на инстинкта. Натисна спусъка. Стреля право в лицето му.

Изстрелът бе оглушителен. Кръв и мозък се разхвърчаха във всички посоки и я опръскаха цялата. Тя изпусна пистолета и погледна с ужас потъналите си в кръв ръце. Седеше като вкаменена, докато Гидиън дойде при нея:

— Хайде! Трябва да тръгваме.

Не можеше да помръдне. В ума ѝ се бе запечатала серия от кадри. Червеният дъжд, който я бе облял, хвърчащите парчета кожа, слюнка, кости, плът. Мъжът бе мъртъв. Току-що бе убила човек.

— Кейтлин! Ставай веднага!

Усети как Гидиън я сграбчи за ръката — хлъзгава от кървавата влага. Лепкава от размазания по нея мозък.

Той я задърпа, повлече я след себе си. Имаше чувството, че камъкът под краката ѝ изведнъж е омекнал. Зрението ѝ се замъгли. Спря, приведе се и повърна — последните жалки остатъци от течност в празния ѝ стомах.

— Тръгвай!

Тя се сгърчи отново, после погледна към него. Гидиън отключваше някаква врата на четири-пет метра от нея. Остави ключалката и се спусна към Кейтлин, вдигна я и я издърпа през зейналата пролука.

Тъмнина. Непрогледен мрак.

Едва успя да се задържи на крака, докато той търсеше нещо пипнешком. Цялата трепереше. Пред очите си отново видя кървавочервената мъгла. Плътта. Слюнката. Късчетата кост. Изцъкленият и безжизнен поглед в очите му като на счупена кукла.

Светлина. Не много ярка, но достатъчно. На стената, съвсем близо до нея, пламна факла. Оранжев пламък. Оранжево, не червено. Гидиън бе прогонил мрака. Сега я хвана за ръката и я поведе през стаята, като пътьом палеше огромните свещи на пода. Тъмнината се отдръпна като вода върху нагорещен пясък.

Изведнъж стаята се наклони. Коленете на Кейтлин поддадоха, краката ѝ се огънаха. През тялото ѝ премина топла вълна.

— Кейтлин!

Гласът му сякаш долиташе от другия край на някакъв дълъг тъмен тунел. Отдалечаваше се, ставаше все по-слаб и глух. Тя усети, че пропада.