Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (129)

128

В момента, в който отмина ресторанта „Крал Джон“, Меган здраво настъпи газта на своя форд „Фокус“ и се насочи се към необитаемия район край Ашмор. Деветдесет километра, сто и десет, сто и трийсет. С тази малка кола бе съвсем лесно. Ако наистина я следяха, щеше да им се наложи да се покажат.

Точно преди един много остър ляв завой, мерна в огледалото друга кола. Още беше много далеч, но бързо я застигаше. Възможно бе водачът просто да се е изкушил да изпробва възможностите на автомобила си на пустото шосе. Трябваше да провери.

Знаеше, че от тук до хълма пътят е гладък и не предлага никакви предизвикателства. Много скоро тя се движеше с повече от сто и шейсет километра в час. Между форда и другата кола имаше поне четиристотин метра. Когато навлезе в коварния десен завой в подножието на хълма, рязко натисна спирачките и завъртя волана наляво. Фордът поднесе, но после послушно зави. Сърцето ѝ препускаше толкова бързо, сякаш се опитваше да изскочи от гърдите ѝ. Отново наби спирачки и бързо намали скоростта, за да не оставя издайнически следи от гуми по асфалта.

Меган плъзна колата в горичката вдясно от пътя и спря толкова навътре, колкото успя да влезе, без да губи шосето от поглед. След няколко секунди автомобилът, който я следваше, профуча край нея. Беше мерцедес, кремав на цвят. Само това успя да види.

Сега следваше истинският тест. Ако на шофьора на мерцедеса просто му харесваше да кара бързо, щеше да отмине хълма и веднага да натисне газта. В такъв случай нямаше да го види повече. Ако я следваше обаче, след не повече от минута щеше да започне да се пита къде, по дяволите, е изчезнала. Вероятно щеше да обърне, да провери дали не е пропуснал някоя отбивка или дори да обиколи втори път.

Меган внимателно се измъкна от горичката и предпазливо пое към управлението в Дивайзис. Сега се движеше с доста по-разумна скорост. Видя мерцедеса веднага след Кан Комън. Спрял бе встрани от пътя, стоповете светеха, значи бе спуснал ръчната спирачка. Отпред седяха двама мъже. Номерът завършваше с 57 МА. Мат Атли.

Спомни си думите на Гидиън, че Атли има пистолет. В този миг стоповете угаснаха и мерцедесът бавно се измъкна от отбивката пред Меган. Тя натисна педала на газта, светкавично смени скоростите и се насочи към него, все едно искаше да го блъсне. В последния момент зави вдясно и полетя по малкия локален път, на който бяха разположени пет-шест къщи и който беше като трасе към бокса на състезателен болид. Само дето Меган нямаше никакво намерение да спира в бокса.

Когато прелетя над тревата и се озова отново на асфалта, задницата на колата поднесе. Бързият рефлекс ѝ помогна да запази контрол над автомобила. Върна се на главния път и смело натисна газта. Профуча покрай мерцедеса, като продължи да ускорява. За част от секундата очите ѝ срещнаха тези на шофьора. Да, определено бе Атли. Достатъчно често и продължително се бе взирала в снимката му и не можеше да го сбърка. Спътникът му обаче също ѝ се стори познат — едър мъж с бяла риза. Имаше нещо във фигурата му, в извивката на раменете му, в начина, по който държеше изправена главата си.

Отново увеличи скоростта и намали едва когато се прехвърли на много по-натоварения първокласен А350.

Не спря да поглежда в огледалото за обратно виждане по целия път до Дивайзис. Умът ѝ препускаше, превъзбуден от току-що видяното.

Мъжът на предната седалка до Мат Атли бе бившият ѝ съпруг. Адам.