Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (164)

163

Когато позвъниха на охранителната компания, направо се включи телефонният секретар. Записаното съобщение гласеше: „В момента не можем да ви обслужим. Всичките ни служители са заети до утре.“

— Имаш ли личния телефон на собственика? — поинтересува се Меган.

— Да, казва се Джон Доран-Смит, Имам номера на мобилния му телефон.

Джими потърси номера и го избра. Никой не вдигна. Той остави съобщение. Постара се да звучи сериозно — официално полицейско разследване, мъжът да му се обади спешно.

Нещо ставаше, сега вече Меган бе напълно уверена. Мисълта ѝ се насочи отново към Лий Джонс. Какво премълчаваше той? Хора като него помагаха на полицията по една от три причини: страх да не влязат в затвора; нужда от пари, обикновено за наркотици; или нещо опасно, от което не знаят как да се измъкнат.

Обърна се към Джими:

— Джонс поиска ли ти пари за информацията?

— Не, никакви.

— Разговаря с теб само защото приятелят му Граб е изчезнал?

— Точно така.

— И двамата би трябвало веднага да си подадем оставките. — Лицето ѝ поаленя. — Как може да съм толкова глупава? Той със сигурност е бил с Граб, когато са убили Тимбърленд и са отвлекли Лок.

Джими моментално набра номера на Лий Джонс. Изобщо не трябваше да го пускат да си ходи, сега на Меган ѝ бе ясно. Тогава обаче мислите ѝ бяха отчасти заети със Сами.

— Не отговаря, шефе. — Джими поднесе към очите ѝ телефона си, сякаш за доказателство.

— Знаеш ли къде живее?

Нямаше нужда да му обяснява какво иска. Той запали двигателя.

— Моли се да е там, Джими.