Сам Крайстър
Завещанието Стоунхендж (143)

142

От черния голф на Джими се измъкна огромен, приличен на планина мъж.

— Джош Горан, госпожо. Приятно ми е да се запознаем.

Извиси се над Меган и се здрависаха. Косата му бе къса и тъмна, а очите — сини. Лицето му сякаш бе изсечено от гранит. Тя си спомни — беше онзи тип, направил обръщение към похитителите по време на пресконференцията на Кайли Лок. Предположи, че Джими вече му е обяснил коя е.

— Най-добре ще е да влезете вътре. Там можем да говорим по-спокойно.

Двамата я последваха в къщата. Когато вратата се затвори зад тях, Джими ѝ обясни:

— Майката на Кейтлин е ангажирала Джош да я открие.

— И да я върна жива и здрава — добави Горан.

— Знам — отвърна Меган. — Ти си нещо като частен детектив, нали?

— Такъв, който изпълнява спасителни операции — поясни той. — Откривам хората и ги доставям на поръчителите. Имам двайсет години опит в американския еквивалент на вашите САС.

После пусна една холивудска усмивка:

— Госпожо, аз лично смятам, че с вас сме сродни души. И двамата ни държат в неведение, и искат да стоим настрана. Именно затова Джими дойде при мен.

— Нямах никаква представа за това — призна тя.

— С цялото ми уважение, госпожо, смятам, че вероятно знаете повече от всички останали.

— В смисъл?

— Според информацията, която събрах, а тя наистина е много — от местната полиция, момчетата от ФБР и всички останали — мисля, че отдават прекалено много внимание на тази теория, че престъпна група я е отвлякла и я държи във Франция. Мисля, че вие, госпожо, и Джим сте много по-близо до истината.

Меган не успя да се сдържи и го прекъсна:

— Джош, ще ме побъркаш с това „госпожо“. Наричай ме просто „Меган“.

— Меган — произнесе той и ѝ хвърли ослепително бяла усмивка. — Опитът ми показва, че ако отвлечеш някого и го прехвърлиш в чужбина, оставяш следи. Най-лесно става с кола, но пък тогава се налага да избягваш куп охранителни камери. Трябва да купиш билети за влак или за ферибот, без да те видят и разпознаят, а в днешно време това е невъзможно. Когато напускаш дадена страна, винаги има нещо, което те издава. Някаква диря. В този случай обаче никой не попадна на някаква следа — нито федералните, нито вашите полицаи, нито моите следователи. И знаете ли защо? Защото извършителите изобщо не са напускали страната. Все още са тук, и то някъде наблизо.

Меган бе съгласна с тази логика. Все още обаче имаше твърде много неясноти, твърде много неща, които не пасваха.

— Ами записите с гласа на Кейтлин?

Той сви рамене:

— Не е задължително да са такива, каквито изглеждат. Не е проблем да запишат Кейтлин тук, а после някой да хване „Евростар“^[1] от Лондон и да пусне редактираната касета във Франция, от местен телефон. Мястото, където е установен контакт, не доказва нищо.

— Освен че похитителите са добре организирани — намеси се Джими.

— Определено са добре организирани и изключително дисциплинирани — заяви Горан. — Според мен това донякъде обяснява факта, че са избрали за своя база военна зона, забранена за външни лица.

— Имбър е собственост на британската армия и тя я охранява — заяви Меган. — Невъзможно е случайни хора да влизат и да излизат просто така, без специално разрешение.

Горан се усмихна широко:

— Въобще не е така. Наоколо има доста ферми, а около мястото минава пешеходна пътека, дълга четирийсет и пет километра. Освен това пазачите в армията са възможно най-тъпите същества на света. Знам какво говоря, почти цял живот съм работил с военни.

Меган отвърна на усмивката му:

— Значи смяташ, че има начин да влезем вътре?

— Вече съм една крачка пред теб. Довечера ще пратя там екип за наблюдение. В 01:00 часа, ако трябва да съм съвсем точен. Ще се присъедините ли към нас?