Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stonehenge Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017 г.)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017 г.)
Форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Сам Крайстър

Заглавие: Завещанието Стоунхендж

Преводач: Яна Маркова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман (не е указано)

Печатница: ФолиАрт ООД

Излязла от печат: 08.08.2011 г.

Главен редактор: Димитър Риков

Редактор: Росица Златанова

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-685-622-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10155

История

  1. — Добавяне

19

Телефонът на Гидиън чуруликаше на долния етаж настойчиво като птиче, заклещено във водосточна тръба. Знаеше, че няма да го стигне навреме, но въпреки това изхвърча от тайната стая и се втурна надолу.

Закъсня само с няколко секунди.

Гласовата поща се включи, докато търсеше химикалка и хартия. Откри самозалепващи се листчета до хладилника. На най-горното имаше списък за пазаруване — бисквити, сирене, плодове, шоколад… Последната вечеря на баща му, която така и не си бе приготвил.

Намери пропуснатото обаждане и надраска номера на едно листче. След като видя, че няма съобщение, забързано го избра.

Обади се женски глас:

— „Криминално разследване“. Инспектор Бейкър.

Надеждата му угасна.

— На телефона е Гидиън Чейс. Току-що ми звъняхте.

— Господин Чейс, благодаря ви за обаждането. Исках да уточня по кое време ще ви е удобно да видите тялото на баща си.

Думите го зашеметиха. Беше се опасявал, че ще се стигне дотук. Тя дори го бе попитала дали иска, но сега, когато моментът дойде, го свари напълно неподготвен.

— Да, благодаря ви.

— Погребалната агенция се казва „Ейбрахамс & Кънингам“ на улица „Блийк“ в Шафтсбъри. Сещате ли се къде се намира?

— Не. Не съм местен и изобщо не познавам района.

— Лесно ще го откриете. Пада се вдясно, недалеч от кръговото кръстовище „Айви Крос“. Предложиха да отидете в десет часа утре сутрин. Ако времето не е удобно, ще ви дам номера и можете да се уговорите за друг час.

На целия циферблат на който и да е часовник надали щеше се намери час, подходящ да види обезобразеното лице и мъртвото тяло на баща си. По типично английски маниер Гидиън каза точно обратното на онова, което мислеше:

— В десет е добре.

— Чудесно. Ще им се обадя да потвърдя уговорката.

— Благодаря.

Меган усети напрежението му.

— Ако желаете, мога да изпратя някой полицай да ви придружи.

— Ще се справя и сам.

— Разбирам — в гласа ѝ прозвуча състрадание. — Обадете ми се, ако промените решението си.

Гидиън затвори и се върна на втория етаж. Влезе отново в тайната стаичка с чувство на леко безпокойство. Притесняваше се, че касетите може да са порнографски. После си каза, че ще го преживее. Би могло да е нещо много по-лошо — да са свързани по някакъв начин със „занаята“ на баща му — ограбването на гробове и продажбата на докопаните ценни артефакти.

На прага спря за миг и огледа стаята. Като опитен археолог знаеше, че първо трябва да изследва терена и чак след това да копае. Земята може да те подлъже и да загубиш години, ако не си направиш труда да я опознаеш.

Баща му със сигурност е бил последният човек, влизал тук преди него. Стаята беше във вида, в който я бе оставил Натаниел. Всичко беше подредено и спретнато прибрано, с изключение на две отворени кутии за дискове. Пред прикрепения за стената телевизор бе поставено кожено кресло, а в средата на помещението имаше ниска масичка за кафе. Единият ѝ ръб бе изцапан с боя за обувки — вероятно баща му бе качвал краката си там. На масата имаше и кристална чаша, която мирише на уиски, но наоколо не се виждаше гарафа или бутилка. Предположи, че алкохолът е прибран в някой от вградените шкафове, над които бяха разположени лавиците с книги. В дъното върху рафтовете имаше няколко кашона. Зачуди се колко ли е пиел баща му към края. До чашата лежеше стар лаптоп — от онези, които работят с дискети, бележник и малък и грозен глинен моливник, който Гидиън веднага разпозна. Преди много години той самият го бе изработил в училище, а после го бе подарил на Натаниел за Деня на бащата.

Ясно му бе, че стаята е била използвана за ровене в Мрежата и събиране на информация — само че информация за какво? Близо до стола откри дистанционното и включи телевизора, под който бяха вградени три лавици. На едната имаше голямо ъгловато видео, на втората бе сложен DVD-плейър, а най-долната явно беше място за боклуци, тъй като бе затрупана с всевъзможни кабели, кутии за касети и монети.

Телевизорът се включи с бръмчене и на екрана затрептя бяла мъгла. DVD-то също оживя и започна да се бори за достъп до канала. На екрана изплува размазана картина. Образът бе зърнест и не на фокус, но Гидиън прецени, че става въпрос за дигитално копие на стар филм, записван на 16-милиметрова лента. След миг картината се изчисти и той видя баща си като доста по-млад самоуверен мъж, изнасящ лекция пред събралото се в залата множество:

— Стоунхендж е чудо на древността. Дори и днес построяването му би било впечатляващо постижение, независимо от цялата техника и математически и инженерни познания, с които разполагаме. А той е издигнат преди пет хиляди години без компютри, системи за геометрично моделиране и компютърно проектиране, без камиони, шлепове и кранове, с които да пренесат огромните монолити… Това е отвъд чудото.

Гидиън вече бе отегчен. Като дете се бе наслушал на всякакви откачени теории за Стоунхендж — че е древен храм, гробница на някогашни крале, първата астрономическа обсерватория в света, космична връзка с пирамидите в Египет и най-глупавата от всички — че е мястото, където се е зародило друидството.

Изключи филма и пусна видеото. Чу се щракане и стържене, когато старата машина захапа оставената вътре касета. На екрана се появи лицето на красива жена, заснето съвсем отблизо. Толкова красива, че дъхът му буквално спря.

Майка му.

Смееше се. Вдигна ръка да закрие обектива на камерата, притеснена, че я снимат. Гидиън намери копчето за звука и го усили.

— Изключи я, Нейт! Мразя това нещо. Моля те, изключи я!

Разтрепери се, като чу гласа ѝ. Сякаш подтикван от някаква могъща сила, той стана и докосна с пръсти студения екран.

— Нейт, стига вече!

Кадърът се разшири. Мари Чейс бе седнала в гондола, а зад гърба ѝ, на фона на синьо като метличина небе се виждаше Венеция. Тя извърна лице от камерата, като се преструваше на сърдита. Косата ѝ бе тъмна, гъста и дълга — абсолютно същата като на Гидиън, като се изключи дължината — и танцуваше по раменете ѝ, носена от нежния летен вятър. Докато облеченият с раирана блуза лодкар ги прекарваше през лагуната, в далечината се поклащаше базиликата „Сан Марко“. Кадърът се разшири още повече и Гидиън видя, че майка му е бременна.

Спря касетата и с насълзени очи се взря в претъпканите лавици. Сигурен бе, че не всички са запълнени с домашни видеоклипове.

Последният филм, който бе гледал баща му обаче, бе този с бременната му съпруга. Така си бе припомнил едно по-щастливо време — може би най-щастливото в целия му живот. Хората правят такова нещо, когато преживяват най-лошите си моменти, когато им е най-тежко.

Всичко, намиращо се на тези рафтове, бе толкова ценно за баща му, че той го бе подредил и запазил. И все пак не толкова ценно, колкото безценния спомен за единствената жена, която бе обичал.

Гидиън отиде до книгите. Всичките бяха дневници, подвързани с червена кожа и без редове — от онези, предпочитани от художниците и писателите. Опита се да извади един том от горния ляв ъгъл, но кориците бяха залепнали една за друга и му се наложи да ги раздели.

Отвори книгата на първата страница и преживя поредния емоционален удар. Датата бе осемнайсетият рожден ден на баща му. Почеркът бе същият, макар и леко колеблив:

„Казвам се Натаниел Чейс и днес е осемнайсетият ми рожден ден — денят, в който ставам пълнолетен. Обещал си бях от този ден нататък добросъвестно и подробно да записвам събитията от своя, надявам се, дълъг, щастлив и успешен живот. Ще отбелязвам и хубавите, и лошите неща, благородните и безчестните, случките, които докосват душата, и онези, които я оставят безразлична. Учителите ми казват, че от историята може да се научи много, затова смятам, че с годините ще науча много за себе си именно чрез този дневник, честно описващ преживяното. Без съмнение, ако стана известен, ще публикувам тези литературни миниатюри. Ако пък си остана никой, в залеза на живота си ще се грея на топлината на спомените и ще разсъждавам за горещата кръв и оптимизма от младостта си. Аз съм на осемнайсет. Най-голямото приключение тепърва предстои.“

Бе прекалено болезнено да продължи нататък. Хвърли поглед по дългата редица. Дали съдържаха именно това — всяко събитие, всяка емоция и подробност от голямото приключение на Натаниел Чейс?

Прокара пръст по червените гръбчета и започна да отброява годините: двайсетият рожден ден на баща му, после двайсет и първият, двайсет и шестият — годината, в която бе срещнал съпругата си; двайсет и осмият — възрастта, на която в момента бе Гидиън; трийсетият — годината, в която Натаниел Грегъри Чейс и Мари Изабел Причард бяха сключили брак в Кеймбридж; трийсет и вторият — тогава се родил Гидиън.

Треперещите му пръсти спряха на тома. Бе навлязъл в пространството на собственото си съществуване. Очите му пробягаха нататък до трийсет и осмата година на баща му, онази, в която бе починала Мари. Протегна ръце към малкия том — искаше да го издърпа от здравата хватка на тези от двете му страни, но почти веднага се отказа. Нямаше сили да го разтвори. Вместо това пробяга още две години напред, до четирийсетата година на баща си. Две години след смъртта на майка му.

Измъкна дневника. Чувстваше се подготвен за всичко, което би могъл да открие през осмата година от собствения си живот.

Само че се оказа, че не е.

Текстът не бе на английски. Всъщност не бе написан на нито един разпознаваем и съществуващ език.

Беше кодиран.

Гидиън изтегли този за следващата година.

Код.

За по-следващата.

Отново код.

Втурна се към другия край на стаята и се наведе, за да вземе последния том. За миг отново застина — в него бяха записани последните събития от живота на Натаниел Чейс.

Сърцето му се блъскаше лудо в гърдите. Преглътна мъчително, взе книгата от рафта и я отвори.