Марк Хименес
Отвличането (95)

2:17 ч.

Седемте мъртви виетнамски комунисти са наредени в права редица; на челата им ясно се вижда черен знак V, прогорен с нагорещеното до червено желязо за жигосване. Лейтенант Бен Брайс никога няма да забрави миризмата на горяща човешка плът.

Сега Бен виждаше същото желязо: оптическият мерник произвеждаше образ, 75 000 пъти по-ярък, отколкото го виждаше човешкото око. Един добър снайперист можеше да различи вражеско движение на около шестстотин метра разстояние. Щом във Виетнам започнаха да използват мерници „Старлайт“, нощта вече не беше непрогледна.

Джон се беше заровил в спалния чувал. Беше изтощен от двучасовото катерене и замръзваше от студ. Бен стоеше зад едно дърво и разучаваше лагера, за да намери най-подходящата позиция за стрелба. Пред основната хижа беше паркиран бял ван. Желязото за жигосване висеше на вратата на съседната. Два стари пикапа бяха паркирани пред другите хижи, блокирайки траекторията на стрелбата му към вратите на хижата от сегашното му положение. Дърветата му осигуряваха прикритие от източната, западната и южната страна на лагера.

Доволен от разположението на лагера, Бен насочи мерника нагоре и разучи района от двете му страни. Един хребет на около петстотин метра на запад би бил идеалната позиция за стрелба, ако това беше единствената му цел; мисията му обаче беше спасителна. Трябваше да се приближи до лагера. Той тъкмо се канеше да остави бинокъла, когато мярна нещо на хребета: движение. Не беше забележимо с просто око, но ясно се виждаше през оптиката. Може би беше някакво животно. Той отново фокусира уреда.

Това не беше животно.

Пийт О’Брайън беше бесен.

Да си ниско в йерархията, означаваше събота вечер в планината. В Бюрото помията се изливаше от горе надолу, а в отряда за освобождаване на заложници това ставаше най-бързо. Той постави бинокъла за нощно виждане пред очите си.

Пийт О’Брайън, който работеше във ФБР вече пет години, но беше новобранец в снайперския екип от седем души, отново беше нощна смяна. Водачът на екипа и старшите оператори бяха взели джипа и щяха да прекарат нощта в Кьор д’Ален. В този момент те спяха в топли легла до непознати жени, а на Пийт му замръзваше задникът. Добре поне че вятърът беше отслабнал. Нощта беше толкова тиха, че можеше да чуе собственото си сърце. Ако нещо помръднеше, той щеше да разбере.

Пийт се замисли за момичето.

Замисли се и за мотото на отряда за освобождаване на заложници: Servare vitas. Да спасяваме живот. Спомни си и мисията на отряда: освобождаването на американски граждани, пленени от вражески сили. Ако той имаше дъщеря и някой вражески задник я отвлечеше, със сигурност щеше да очаква елитният отряд на ФБР да я спаси или да умре, докато се бори за живота й, а не да прави снимки, докато я изнасилват или убиват. Пийт О’Брайън обаче имаше заповеди само да наблюдава „кризисното място“, тоест няколкото хижи, и да прави снимки, вместо да стреля.

Та тя беше истински заложник!

А ние, дявол да го вземе, сме спасителният отряд!

Какво можеше да бъде по-важно от живота на това момиче? Би трябвало да взривят проклетата врата на хижата и да я спасят! Или да умрат при опит да я спасят.

Пийт беше бесен!

Пийт О’Брайън се беше записал в отряда, за да спасява живот. Но след като убиха една майка в Руби Ридж и позволиха онези деца да умрат в Маунт Кармел в Уейко, отрядът за освобождаване на заложници беше с подрязани крила. Не можеха дори да си избършат носа без разрешение от централата на ФБР. След това кулите близнаци на Световния търговски център бяха поредният удар: този елитен отряд беше създаден със специалната цел да освобождава пасажери, държани като заложници от терористи. Но ако терористите, които отвличаха самолети, бяха готови да забият машината, самите себе си и заложниците си в някоя сграда, какво можеха да направят те? Осъзнаването на този факт беше понижило духа на отряда до такава степен, че добре обучените снайперисти сега преследваха момичета, вместо да стрелят по лошите.

Ето това дразнеше Пийт. Отрядът за освобождаване на заложници беше по-добре обучен, по-добре екипиран и по-добре финансиран от всеки друг граждански правоохранителен отряд в Америка — та нали летим из страната със собствен С-130, по дяволите! Но никога не стреляме! Никого не спасяваме! Не правим нищо!

Пийт О’Брайън беше адски бесен!

Носим маскировъчните си дрехи, мажем лицата си с боя, въоръжени сме с МР-5 и М-16 и 9-милиметрови полуавтоматични пистолети, но не правим абсолютно нищо! Имаме бронирани джипове „Брадли“ и хеликоптери, имаме очила и бинокли за нощно виждане, оптични мерници и гранати, експлозиви, които взривяват врати, черни военни екипи и полипропиленови гащеризони, имаме .50-калиброви пушки с патрони, които буквално отнасят глави… но нямаме кураж.

Ние сме шепа проклети бюрократи, които умират от страх да не се провалят и да не ги застигне административно наказание, криминално разследване или изслушване пред Конгреса. Страх ни е да не загубим работата си и пенсиите си, вместо да правим онова, което трябва: да рискуваме и да спасяваме живот.

Пийт О’Брайън докосна пушката до себе си. Беше добре обучен от ФБР, подготвен във военноморската школа за снайперисти, макар все още да не беше дърпал спусъка срещу друго човешко същество. Снайперистката школа го беше научила да дебне целта, без да бъде разкрит, да изчаква добра възможност за стрелба, ако е нужно с дни, да се прикрива така, че за света да бъде част от калта, тресавището, дърветата, храстите, всичко; беше се научил как да улучи точния момент, когато целта се разкрие пред него, да стреля, да убие лошия и да спаси живот. Пийт О’Брайън искаше само да може да прави това, за което беше обучен по-добре от всекиго друг на света.

Почувства нещо студено до бузата си, студено като стомана. Като дулото на пистолет.