Марк Хименес
Отвличането (57)

8:23 ч.

Пейзажът под тях беше безкраен и мрачен. Беше четвъртък и те летяха над Западен Тексас. Планът им беше да слязат в Албакърки, да отидат с кола до хижата на Бен в Таос, да вземат нещата му — които, както той самият каза, не можеха да бъдат пренасяни в самолет — и оттам да се отправят към Айдахо Фолс, за да разговарят с Клейтън Лий Тъкър, последния човек, видял Грейси жива.

Ръцете на Бен бяха сплетени в скута му, очите му бяха затворени и дишането му беше бавно и равномерно. Стюардесата повдигна въпросително вежди към Джон, когато Бен не откликна на предложението й за кафе, чай или сок.

— Черно кафе и за двамата — отговори Джон.

Свали поставката на седалката пред Бен, а после и пред себе си. Стюардесата постави чашите с кафе в гнездата. Джон отпи от кафето си и предположи, че ще пътуват в мълчание, но Бен отвори очи.

— Благодаря ти, че позволяваше на Грейси да идва при мен. Разбрах, че Елизабет е била против, но ти си се застъпил.

Това всъщност беше единственият случай, в който Джон Р. Брайс се беше осмелил да противоречи на съпругата си.

— Последния път, когато я видях — продължи Бен, — отидохме с колата до Санта Фе да занесем една маса. Когато стигнахме, аз внесох масата в галерията, а тя остана отвън, да гледа как индианците продават стоката си на площада. На излизане я заварих да си приказва с някакъв стар навахо, все едно са най-добри приятели. — Бен леко се усмихна. — Носеше индианско украшение за коса. Усмихна се и ми помаха.

Бен се обърна към Джон. Очите му бяха влажни.

— Помниш ли последния път, когато видя лицето й?

Джон се облегна. Спомняше си.

 

 

Грейси дръпва Бренда и Сали, за да спрат. Изведнъж усеща колко е важно да се обърне и да погледне баща си. Отново я е обзело онова лошо чувство, като кошмар, който се случва наяве. Чувството, че ще й се случи нещо много страшно. Чувството, което изпитва вече повече от седмица винаги когато е навън през междучасието или по време на тренировка на футболното игрище, или на път за вкъщи след училище. Все едно някой я наблюдава. Дебне я.

Цялата й кожа настръхва.

Слънцето блести в очите й и тя примижава. Забелязва баща си, който я гледа от пейките до игрището. Обикновено когато лошото чувство я обземеше, тя заставаше до някой възрастен и чувството я напускаше. Но не и днес. Не и сега. Отчаяно й се иска да изтича при баща си.

— Хайде, Грейси — казва Бренда и я дърпа за ръката. — Няма да остане бананов сладолед, ако не побързаме.

Тя решава, че се държи глупаво, нещо, което майка й не позволяваше в къщата си. Та тя е насред огромна тълпа в парка след футболния мач. Не бива да се поддава на лошото чувство. Тук тя е в безопасност. Усмихва се и махва на баща си. Той й маха с телефон в ръка. Настръхналата й кожа се успокоява.

Трите стигат до павилиона и хванати за ръце, си проправят път през тълпата от деца и родители. Сали взема сладоледа си първа, после Бренда поръчва своя.

— Травестит!

Грейси се обръща към лиглата, застанала на два метра от нея, която й се подиграва, но без да има подкрепата на някой възрастен. Доста глупаво. Лиглата осъзнава грешката си. Тя поглежда ръцете на Грейси, които са свити в юмруци. Лиглата започва да отстъпва, после се затичва, но Грейси я сграбчва за косата, преди да заобиколи от задната страна на павилиона, където се оказват сами и устатият й баща не може да я защити. Юмрукът на Грейси се забива в носа на лиглата. Тя залита и пада по гръб на земята.

Каква слабачка! А е на единайсет!

Лиглата покрива с длан носа си и заревава като бебе. Поглежда към Грейси и очите й се разширяват от страх. Но тя не гледа Грейси, не се страхува от нея, а от…

Кожата на Грейси отново настръхва. Лошото чувство я връхлита. Обгръща я като дебело одеяло. Зад нея е. Диша в тила й. Тя рязко се извърта назад.

Нещо мокро покрива лицето й. Опитва се да го махне, но усеща някаква странна миризма. Всяко мускулче на тялото й започва да изтръпва и тя се чувства замаяна; ръцете й увисват, краката й се подкосяват, очите й се затварят. Сега тя сякаш плува и леко се поклаща. Не, не плува, някой я носи. Чува шумолене и припукване, сякаш някой стъпва по сухи съчки и листа.

Лошото чувство я носи през гората.

Съзнанието на Грейси помътнява, тя отчаяно се бори да измисли как да се спаси. Сеща се за Бен. Вика го, но от устата й не излиза звук.

Бен.

С последните си сили и воля Грейси вдига ръка, хваща колието си и го дръпва силно. Ръката й се отпуска и тя го хвърля. Сребърната звездичка на Бен.

Спаси ме, Бен…

 

 

… Някакво подрусване я събужда, но тя едва успява да отвори очи, само колкото да види, че наоколо е тъмно. Чува бръмченето на автомобилен двигател и усеща тътена на гуми по пътя под нея.

Лошото чувство я отвежда далече, далече.

Натежалите й клепачи надвиват волята й. Не може да държи очите си отворени. Тя отново потъва в онзи мрачен, тъмен свят…

 

 

И отново се съживява. Но е замаяна, сякаш не може да се разбуди напълно. Чува гласове. Надушва цигарен дим, храна и телесни миризми. Повдига й се, всеки момент ще повърне. Устата й е пресъхнала, но тя не облизва устни. Не помръдва и отваря очите си съвсем леко.

Сутрин е. Тя е в някаква кола, завита с грубо зелено одеяло, и лежи на задната седалка. Отпред седят двама мъже. Русата коса на шофьора се подава изпод черната му шапка; облечен е с карирана риза. Другият мъж е по-едър и късо подстриган, като мистър Блейк, учителя по физкултура, само дето косата му е сива. Преметнал е лявата си ръка на облегалката. Ръката му е огромна. На нея има нещо, което е виждала и преди.

Голямата глава на едрия мъж се извърта към русия и той казва:

— Този откачалник ще стане милиардер. — От устата му виси цигара. — Може би трябва да поискаме откуп за тази малка хубавица. На бас, че ще плати поне милион долара, за да си я получи обратно.

— Няма да взема пари за нея — отвръща русият мъж. — Писано ни е да сме заедно.

Едрият мъж поклаща глава и издишва дим.

— Ти като искаш да си с нея, не означава, че и тя иска да е с теб. Помислил ли си по този въпрос?

— Да, помислил съм — упорства русият. — Ще се научи да ме обича.

— Кое момиче не би те обичало? Странното на някои жени е, че много се инатят да се научат да обичат човек, който ги е отвлякъл.

Русият поглежда едрия мъж.

— Случвало се е и преди.

Едрият мъж кима.

— Така е. Казвам само, че ти нямаш опит с жените — курвите при Ръсти не се броят. Казвам ти, човече, една нещастна жена… е голямо бреме. Има само две неща, които можеш да свършиш с една нещастна жена: да я направиш щастлива или да я убиеш. И от мен да знаеш, много по-лесно е да я убиеш.

Това го разсмива.

Двигателят издава странни звуци. И мирише ужасно.

Тя вижда покривите на други коли и камиони, които минават покрай тях. На магистрала са. Слънцето грее от дясната страна на колата, което означава, че пътуват на север. Сигурно затова Грейси усеща лек хлад, особено след като…

Без да помръдва глава, Грейси се оглежда. Лявата й маратонка е на крака й, но дясната липсва; все още е обута със сините си три четвърти чорапи и наколенките. Тя се опипва под одеялото и… екипа й го няма! Шортите и фланелката й ги няма, облечена е само с долното си бельо! Защо са й взели екипа? И отговорът я връхлита: Мили боже, изнасилили са ме! Тя прехапва език, за да притъпи чувствата си, и силно стиска очи, за да спре сълзите. Една сълза се плъзва по бузата й, пада на седалката и попива в напуканата кожа.

Грейси не беше напълно сигурна за всичко, което включваше изнасилването, но знаеше, че означава някой мъж да си пъхне пениса там долу между краката на момичето, без да е получил разрешение (макар самата тя да не можеше да си представи как някога би разрешила на някое момче да направи това). Майка й още не й беше разказвала нищо за секса и онези работи и тя беше научила всичко, което знаеше, от мисис Бойд в часа по сексуално образование. Мисис Бойд беше казала на момичетата: когато някое момче се опита да извърши нежелан физически контакт, да насочат пръст срещу него и решително да кажат „не“. Момичетата и момчетата ходеха в различни класове по сексуално образование; момичетата се хилеха на рисунките на пениси в учебника. Единствените истински пениси, които беше виждала, бяха този на Сам, който беше много малък и не можеше да нарани момиче на нейната възраст, и този на баща й, когато веднъж беше влетяла в банята, докато той се къпеше. Той страшно се беше притеснил и много бързо се покри с хавлията, но тя успя да го огледа. Пенисът на баща й беше достатъчно голям, за да нарани момиче на нейната възраст.

Но там долу нищо не я боли. Не усеща никаква разлика. Може би двамата мъже имат малки пениси като Сам и затова не я боли. Или пък не са я изнасилили. Или… Тя затваря очи и отново заспива…

 

 

Събужда се от тряскаща се врата.

Леко повдига клепачи. Русия мъж го няма. Едрият се обръща към нея и тя бързо затваря очи. Усеща през одеялото голямата му ръка, която грубичко разтърсва крака й.

— Събуди се — казва той.

Тя се преструва на заспала, но долавя тежката миризма, когато той издишва, и към нея се понася облак цигарен дим. Задържа дъха си, но отровният дим влиза в носа й и тя се закашля. Повече не може да се преструва. Отваря очи. Едрият мъж я гледа сурово.

Господи, колко е грозен.

Носът му е широк и сплескан, все едно се е разбил в тухлена стена. От лявата страна на лицето му има дълъг назъбен белег. Едното му око не е съвсем наред. Бакенбардите му изглеждат като на треньора Уоли, когато дълго не се подстригва. Кожата на лицето му е груба, изпъстрена с петна и сипаничава като на онова момче от „БрайсУер“ (баща й беше казал, че е имал акне като по-млад). Стиснал е цигара между зъбите си и при всяко издишване от устата му бълва дим. Той е най-голямото човешко същество, което тя някога е виждала, и изглежда наистина зъл. Грейси осъзнава, че трепери, толкова я е страх. Съветът на майка й обаче звучи в ушите й като песен по нейния iPod. Мъжете са като кучета. Подушват страха в една жена. Никога не допускай да подушат страха ти. Винаги се прави на безстрашна, когато те е страх. И Грейси се прави на безстрашна.

— Няма ли да изгасиш тази цигара? — казва тя. — Пасивното пушене е опасно за детското здраве.

Едрият мъж изсумтява като бик и от двете му ноздри излиза дим.

— Не е по-опасно от мен, когато не пуша, защото ставам адски нервен.

Сигурно е прав, мисли си Грейси.

Той й подхвърля шоколадова вафла, която пада на одеялото. Дори не е опакована! А одеялото сигурно е пълно с въшки.

Но тя е гладна.

Изправя се, като внимава да остане покрита с одеялото. Главата й тежи. Намира се в някакъв ван, който е голяма бракма: никакви меки седалки от истинска кожа и ламперия от черешово дърво, никаква стерео уредба и стелки в цвета на тапицерията, никакъв телевизор, вграден в таблото като в новия роувър на баща й.

Този ван е стар и има автобусни седалки вместо кресла, а по голия метален под се търкалят бирени кутии, фасове, смачкани на топка хартии и пликове от храна; облицовката на тавана виси на няколко места, парното определено не работи.

Тя поглежда навън. Намират се на паркинга на някакъв „Уолмарт“, далеч от дома й. Тя разпознава жълтите табели на останалите коли, точно като тази на джипа на Бен.

Те са в Ню Мексико.

Грейси взема вафлата и осъзнава, че не е завързана. Ръцете и краката й са свободни. Тя изгълтва вафлата на три големи хапки.

— Има ли още една? — пита тя още преди да преглътне последната хапка.

Мъжът се обръща и се навежда. Грейси се мята към вратата и отчаяно дърпа дръжката. Не става. Хвърля се към другата врата. Пак не става. Едрият мъж се обръща към нея и й подхвърля още една вафла.

— Не си прави труда, миличка. Вратите не се отварят отвътре. Не сме глупави.

Грейси се замисля дали да не оспори това твърдение, но се отказва. Оглежда близките коли. Може би ще успее да привлече нечие внимание, ако заблъска по стъклото и закрещи „Помощ“. Но наоколо няма никого… освен русия мъж, който носи кафяв плик и върви към раздрънканата кола с отвлеченото момиче.

Не изглежда много по-голям от момчетата във футболния отбор на гимназията. Баща й ги беше завел със Сам на прощалния мач на гимназистите миналия сезон; русият мъж е достатъчно симпатичен да бъде избран за крал на абитуриентския бал, само дето е облечен с карирана риза, която прилича на пижамата на баща й. На бал не се ходи с карирана риза.

Той отива до предната част на бракмата и вдига капака. Оттам излиза дим. Отдръпва се и започва да маха с ръка като баща й, когато се опитва да разпали барбекюто; след това отново пъха глава под капака. След малко го затваря с трясък и хвърля някаква жълта туба встрани.

Русият мъж избърсва ръце в ризата си, влиза в колата с кафявия плик и казва:

— Десет литра, а дори не сме на половината път до вкъщи. — Хвърля стек цигари към едрия, който веднага го разпечатва, точно както баща й се нахвърля върху кутия бисквити „Орео“. След това подава плика на Грейси. Един от пръстите му е отрязан до кокалчето.

Тя изпразва съдържанието на плика: розов анцуг.

Въздиша:

— Е, това, че ме отвлякохте, е достатъчно лошо, но сега майка ми направо ще побеснее.

— И защо? — пита русият.

— Защото ме принуждавате да нося дрехи от „Уолмарт“.

Русият мъж се изхилва, докато включва на скорост, излиза от паркинга и обратно на магистрала 666 на север, както гласи табелата.

— Което ме подсеща… вие дали… сте ме изнасилили или нещо такова?

Колата рязко излиза от пътя, без да намалява скоростта, запращайки Грейси и цигарите на едрия мъж, който изкрещява „Господи!“, на седалката. Русият натиска спирачките, заковава колата и се надвесва над нея през облегалката. Лицето му е аленочервено. Посочва я с трите пръста на дясната си ръка.

— Мислиш, че мога да ти причиня това? Мислиш, че мога да позволя някой да ти причини това? Ти си чиста и ще останеш чиста! Ако някой се опита да се погаври с теб, ще го убия!

— Съблекли сте ми екипа.

— Не съм гледал! А и без това нищо не се вижда с това смешно бельо, дето го носиш. Много бързо те завих с одеялото.

— Тогава защо?

— За да заблудим агентите на ФБР. Никога няма да те открият, Пати.

— Пати? Аз се казвам Грейси. Да разбирам ли, че вие скапаняци, сте ме отвлекли по грешка?

— Няма грешка — отговаря русият и се обръща напред. — Вече ще се казваш така.

Грейси се чуди защо…

 

 

Старецът на бензиностанцията гледа колата им доста учудено. Има приятно лице. Застанал е от другата страна на колонките, клати глава и сочи към вана; казва нещо на едрия мъж, който пуши въпреки табелите, забраняващи пушенето. Предният капак на вана е вдигнат. Двигателят явно наистина се е запалил, защото из въздуха под ярките лампи на бензиностанцията се носи огромен облак черен дим. Грейси вече е облякла розовия анцуг. Надига глава. Иска й се да изкрещи: „Помогнете ми!“.

— Наведи се — нарежда й русият.

Грейси отново ляга на седалката. Старецът обаче я видя. Тя също го видя.

Намират се в Айдахо.

 

 

Главата й отново натежава, около нея се носят неясни образи и звуци, гъстият цигарен дим я задушава. Лежи на някакво легло в някаква стая, но това не е нейното легло, нито пък нейната стая. Спомня си, че я пренесоха в одеялото и усети същата странна мокра миризма и замайването, спомня си, че нямаше сили да се бори, когато завързаха ръцете и краката й. Заспиваше и сънуваше и се носеше на светлината, и после в тъмнината с дни, както й се струваше, а телевизорът гърмеше непрекъснато и се смесваше с мъжките гласове и миризмата на мексиканска храна. Чудеше се дали тези хора някога ще заспят.

— Аз ли? Никога не мога да спечеля един милион, тия въпроси са адски трудни.

— Това е, защото никога не гледаш телевизия.

— Оня големият там, викат му Хос…

— Бонанза?

— Защо имат толкова много мексикански канали в Айдахо?

— Заспивай.

Чува се смях.

— Оня Елмо е едно смешно копеле.

— Млъквай.

— Джилиган винаги се забърква в нещо и…

— Млъквай, мамка му!

— А оня пич там, той е лекар и е женен за нея, но чука русата и…

— Сапунки? Момче, ти си като хлапе с нова играчка.

— Хей, дават Пати по новините!

— В това шоу оставят едни хора на безлюден остров, разбираш ли, и те гласуват и гонят по един всяка седмица. Последният печели сума ти кинти. Ако бях аз, щях да кажа на ония копелета, че ако гласуват да ме изкарат, ще ги убия.

— Ей това винаги съм ти харесвал.

— Във вестника пише, че снощи са арестували Дженингс.

— Добре. Колата е поправена, да тръгваме.

 

 

Грейси отваря очи и вижда едно мазно лице, залепено на прозореца на колата, което й се хили насреща с беззъба усмивка.

— Кукличка — казва мъжът.

— Товари стоката, Дърт — казва русият мъж.

Мъжът на име Дърт се отдръпва, лицето му оставя голямо мазно петно върху стъклото. Капакът на багажника е отворен и мъжете слагат вътре зелени метални каси с дълги лъскави метални кутии, на които пише АВВС и дума, която не е чувала преди — НАПАЛМ; след това ги покриват с брезент.

— А офицерите се чудят защо инвентарът им никога не излиза — казва мъжът с липсващите зъби.

И всички се хилят…

* * *

Сега лежи на някакво тясно легло в тясна стая, в малка къща. Чаршафите смърдят. Ще трябва да се къпе цяла седмица, за да премахне тази миризма. Мислят, че спи. Тя отива на пръсти до вратата и поглежда навън. Двамата мъже са в голямата стая с още един мъж с червена коса, който държи дълга черна пушка и я гали, като че ли е жена. Пият бира, пушат и се смеят.

Едрият мъж казва:

— С тая рижа коса никой няма да повярва, че си мюсюлманска чалма.

— Няма никакво значение — отвръща онзи. — ФБР никога няма да ме пипне. Та те и с две ръце не могат да напипат собствените си задници.

Едрият мъж посочва с палец към стаята й и казва:

— Как го каза момичето, Джуниър? Скопеняци?

И те отново се засмиват, но изведнъж настъпва тишина и едрият мъж казва:

— В неделя на Великден, Ред. Не прецаквай нещата.

Грейси се връща в леглото и си мисли: „Не е ли неделята на Великден тази неделя?“.

 

 

Тя вижда табела с надпис Чейни, Уайоминг.

Отново лежи на задната седалка на бракмата; двамата мъже отпред изглеждат доволни.

Едрият мъж казва:

— Представяш ли си, онова копеле се е обесило! Мамка му, измъкнахме се, пич.

— Значи можем да минем през Йелоустоун? — пита русият. — На Пати много ще й хареса.

— Що не, Джуниър? После може да я заведем до Дисниленд. — Едрият поглежда спътника си, все едно е луд, после издишва дим и казва. — Това да не ти е семейна почивка!

Семейна? Този тип Джуниър да не я е отвлякъл, за да стане негова…

* * *

На Грейси й е студено. Тялото й трепери неконтролируемо. Съвсем сама е. И ужасно се страхува. Започва да плаче. Повече не може да възпира сълзите. Но точно преди да се разридае, тя го вижда високо в небето — носи се под бял парашут. И той я вижда. Приближава се, зелената барета, униформата, медалите, които проблясват на ярката слънчева светлина, са точно като на снимката на бюрото й.

Спаси ме, Бен.

Той идва. За първи път, откакто я отвлякоха, тя не се страхува…