Марк Хименес
Отвличането (11)

18:11 ч.

Огромната къща на Магнолия Лейн №6 беше притихнала с падането на мрака. На горния етаж Кейт седеше в стаята си и редеше молитва през сълзи. Елизабет спеше в леглото си, предала се на изтощението след почти четирийсетчасово будуване. Беше успяла да свали разкъсания чорапогащник само от единия си крак. Сам гледаше „Карибски пирати: проклятието на черната перла“ в стаята си заедно с Хилда. Филмът беше забранен за деца под 12 години, но Хилда не знаеше това. Тя дори не можеше да чете на английски.

В стаята на Грейси агент Чип Стивънс, специалист от отдела за компютърни анализи на ФБР, тихо изследваше компютъра на жертвата. Той преглеждаше имейлите й и проверяваше уебсайтовете, които беше посещавала, за да провери дали с нея не се е свързал някой педофил. Възможно беше да е влязла в погрешен чат и да е била подмамена да предаде лична информация, която е довела похитителя й до футболното игрище. Интернет беше предоставил цял един нов свят за сексуалните маниаци.

Господи, как мразеше отвличанията на деца!

Стивънс размишляваше върху последния имейл на жертвата. Беше от предния ден и беше изпратен от [email protected] до [email protected]. На екрана се появи следният текст:

Zdrst, ts. Prbrhs tNY. Ttchn skm tvd. 2k mn tz sdmts vchlsht? Gtv lsz glm mch? Kg mch? Nbhg prpsnl ze9$. Nstn. Sid mch srzn plskn + kchstvn rzgvr chvch, prtlk. Shts vdm skr. Tslvk + i prgrdk. Kahuna.

Той успя да преведе съобщението от мистър Брайс до жертвата:

Здрасти, тук съм. Прибрах се от Ню Йорк. Отчаяно искам да те видя. Как мина тази седмица в училище? Готова ли си за големия мач? Кога е мачът? Не бих го пропуснал и за един милиард долара. Наистина. След мача сериозно плюскане и качествени разговори очи в очи, приятелко. Ще се видим скоро. Целувки и прегръдки. Кахуна.

Стивънс се усмихна. Жертвата и баща й очевидно имаха обща закачка, защото никой вече не съкращаваше всяка дума от имейлите си. Отвори отговора на жертвата:

Е9$? Trklms pzmt tsmh. 2m dt rzkzvm nvrtn nsht zchlsht. D1 sm gtv zmch? Sprd skrmnt 2m2n smt z sm mcht! Zpchvm v5. 21 smrtv! Mzh dr mkt fntm ds pv… lpn! Ts lbmtm kmptrd hh nsvt. Shts vdm zvu mrzht, prtl. Kr. Gracie.

Очите на Стивънс се наляха със сълзи, докато четеше:

Един милиард долара? Търкалям се по земята от смях. Имам да ти разказвам невероятни неща за училище. Дали съм готова за мача? Според скромното ми мнение самата аз съм мачът! Започваме в пет. Ела или си мъртъв! Може дори майката фантом да се появи… или пък не! Ти си любимият ми компютърджия на света. Ще се видим извън мрежата, приятелю. Край. Грейси.

Стивънс избърса с ръкав влагата от очите си. Проблемът беше, че много се разчувстваше, когато работеше над отвличане на дете. Седнал в стаята на жертвата сред личните й вещи, той се замисли за живота й и за значението на всеки един предмет тук — като например снимката на млад войник във военна униформа със зелена барета и гърди, окичени с медали. Стивънс разпозна Почетния медал за храброст, присъждан от Конгреса. Кой беше този войник и защо заемаше централното място върху бюрото на едно десетгодишно момиче, където то можеше да го вижда всяка сутрин и вечер? Подобни въпроси го тормозеха седмици наред, след като телата на децата бъдеха открити.

Освен че беше около пет пъти по-голяма от стаята на собствената му деветгодишна дъщеря и имаше самостоятелна баня като в лъскав хотел, стаята на жертвата беше типична момичешка стая: постери на Орландо Блум и Миа Хам по стените, грамоти, книги, телевизор и дивиди, телефон, стерео система, компютър, футболна топка и препълнен с дрехи гардероб. Грейси Ан Брайс бе едно обикновено дете. Или е била. Седяла е на мястото, където седеше той, пишела си е домашните на този компютър, гледала е телевизия в тази стая, говорела е с приятелките си по телефона, спала е в това легло, където сега спеше баща й, свит на кълбо, стиснал плюшеното мече на дъщеря си, все още облечен с мръсните дрехи. Изобщо не изглеждаше като гения, за когото Стивънс беше чел в списание „Форчън“. Тогава Стивънс беше изпитал известна завист: самият той беше компютърен специалист и изкарваше по 51 115 долара годишно, а Бен Брайс всеки момент щеше да се превърне в милиардер. Днес обаче, когато дъщерята на Брайс беше отвлечена и убита — досега не беше се случвало да намерят живо някое отвлечено дете — Стивънс изобщо не му завиждаше.

Съгласно правилника на ФБР той трябваше да огледа стаята на жертвата и да я запечата, без да позволява достъп до нея на никого, дори на семейството. Сърце не му даваше обаче да събуди бащата след всичко, което беше преживял през последните двайсет и четири часа. Затова агент Стивънс работеше безшумно.

Цялата къща беше притихнала.

На долния етаж единайсет мрачни агенти на ФБР стояха пред горещите телефонни линии на командния център, вкарвайки в компютъра всяка следа, независимо колко маловажна изглеждаше, и всяко сведение от евентуален свидетел, независимо колко невероятно звучеше. И чакаха. Основно чакаха, тъй като телефонни обаждания почти нямаше.

Агент Джан Йоргенсон седеше пред един от компютрите и проверяваше базата данни за семейството. Все още беше разтърсена от това как майката зашлеви бащата, който беше беззащитен в отчаянието си. Ако това беше типичен случай на отвличане на дете, то Джан нямаше никакво желание да се превръща в специалист по тези престъпления като агент Девро. Тя погледна към другия край на стаята, където беше той.

Специален агент Юджийн Девро беше изморен, адски изморен. Той държеше личния си мобилен телефон на ухото си и докато чакаше да му отговорят, се питаше как може човек да направи подобно нещо с едно дете? И да остави футболните й шорти, като че ли искаше да им каже: „Видяхте ли какво направих?“. Да, видяхме. Умри и гори в ада, извратено копеле! Когато седемнайсетгодишната дъщеря на Девро отговори на позвъняването му, той каза:

— Здравей, миличка, исках само да знаеш, че много те обичам.

Тя се засмя и попита:

— Ти какво, да не умираш?

Някъде дълбоко в себе си той наистина умираше.

Треньорът Уоли Фейгън седеше пред друг компютър и разглеждаше снимки на 42 000 регистрирани извършители на сексуални престъпления в официалния щатски сайт за сексуални насилия, в който имаше снимки, имена, адреси и криминални досиета. Започна с тези, регистрирани в района, с надеждата, че ще може да идентифицира русия мъж с черната шапка и карирана риза, който беше потърсил Грейси след мача, и с отчаяното желание да не я беше посочвал. Майката бе права: той беше тъп идиот.

В кухнята Силвия Миланевич, домашната помощница на семейство Брайс, приготвяше кафе за агентите от ФБР. Шейсет и три годишната имигрантка от Косово беше загубила двете си деца във войната и отдавна беше стигнала до заключението, че животът е едно изтърпяване на болка. Раждаш се в болка, страдаш и умираш. Малкият телевизор върху плота беше включен: „Дете, отвлечено от непознат, живее около три часа. Грейси Ан Брайс е изчезнала преди двайсет и четири часа…“. Силвия погледна през прозореца към самотния силует край басейна.

Бен седеше на един шезлонг. Лицето му беше мокро от сълзи и болката разяждаше вътрешностите му като рак. Затвори очи и си припомни 1964 година, когато беше на осемнайсет и се качваше на влака за Уест Пойнт.

— Нека страната се гордее с теб, сине — бе казал баща му на сбогуване, стискайки ръката му.

Майка му го беше прегърнала силно и беше прошепнала в ухото му:

— Бог има план за Бен Брайс.

Сега Бен отвори очи и погледна небето.

— Все още ли имаш план за мен, Господи?