Марк Хименес
Отвличането (89)

18:47 ч.

Гари Дженингс имаше десет пръста на ръцете си, когато завърза единия крачол на затворническите панталони около противопожарната тръба в килията си, а другия около врата си и скочи от затворническото легло.

Един невинен човек беше мъртъв.

Което означаваше, че Грейси Ан Брайс може би беше жива.

Специален агент Джан Йоргенсон вече знаеше, че отвличането на Грейси няма нищо общо с полковник Брайс или с отмъщение за войната във Виетнам. То беше заради Елизабет Брайс и един син, който иска да отмъсти за смъртта на баща си. Явно Чарлс Удроу Уокър Джуниър смяташе, че правителството е убило баща му и че той може да убие всички, отговорни за смъртта му. Но защо не беше убил и Елизабет Брайс? Защо беше отвлякъл дъщеря й? И имаше ли някакви планове за президента?

Джан Йоргенсон имаше нужда от опит. Имаше нужда от агент Девро. Но мобилният му телефон се включваше на гласова поща вече пети път.

— Юджийн, пак съм аз. Събота е, в Далас наближава седем. Моля те, обади ми се възможно най-скоро. Дженингс е бил невинен. А Грейси може би е още жива.

Тя прекъсна връзката.

Джан седеше на дивана в кабинета на Брайс и чакаше мисис Брайс. В ума й непрекъснато изскачаха въпроси: ако похитителят е бил синът на майора, то къде се намира той сега? Ако Грейси е жива, къде е тя? Навремето майорът и синът му бяха живели в Айдахо, възможно бе синът му все още да е там. Полковник Брайс смяташе, че Грейси е в Айдахо, защото някой се беше обадил, че я е видял в Айдахо Фолс. Агент Къри обаче лично беше разпитал източника от Айдахо и беше докладвал, че той не е могъл да разпознае Грейси, нито мъжете или татуировката. Странно.

Джан трябваше да говори с източника в Айдахо. За целта й беше необходим списъкът с обажданията на хората, предложили сведения за Грейси. Списъкът стоеше на бюрото й в Далас на шейсет и пет километра на юг от сегашното й местонахождение. В събота вечер надали някой беше в офиса, освен охраната.

Ред вдигна още на първото иззвъняване. Най-вероятно седеше зад бюрото си във фоайето и гледаше телевизия, което правеше всяка вечер през последната седмица, когато тя си тръгваше от работа. Ред беше петдесетгодишен самотник. Всяка вечер й се сваляше.

— Ред, обажда се агент Йоргенсон.

— О, здравей!

— Имам спешен случай. Можеш ли да ми помогнеш?

— Искаш да дойда у вас?

— Ммм, не. Искам да отидеш в кабинета ми.

— Е, смятам, че мога да се кача след малко.

Да, след като свърши „Колелото на съдбата“.

Джан Йоргенсон имаше кръглото лице, големите очи и набитото телосложение на фермерка от Минесота. Повечето мъже я смятаха за апетитна. Носеше косата си късо подстригана, беше висока метър и седемдесет и тежеше точно петдесет и осем килограма. Често мъжете я поглеждаха и решаваха, че е лесбийка, но тя беше напълно хетеросексуална. Просто не беше открила мъжа, който да заслужава да го допусне до себе си. И Ред от охраната определено не беше той, макар да му се искаше. Джан не беше от жените, които подвеждат мъжете, но разпечатката наистина й трябваше.

— Знаеш ли, Ред, когато този случай приключи, ще имам повече свободно време и може би двамата с теб ще…

— Веднага се качвам!

— Добре тогава. На бюрото ми има дебела компютърна разпечатка с няколко жълти лепящи се листчета. Прегледай ги и намери обаждане от Айдахо Фолс. Започни отзад напред. Като го намериш, обади ми се на този номер от телефона в кабинета ми.

Тя продиктува мобилния си телефон и Ред хукна. Отбеляза си да смени номера на телефона си, когато всичко това приключи.

 

 

Ред се обади след по-малко от десет минути. Клейтън Лий Тъкър, Айдахо Фолс, щата Айдахо. Имаше и номер.

— Чао, скъпа — каза Ред.

Хвана ме.

Джан провери телефона на семейство Брайс — имаха десет линии. Определено можеха да си позволят едно обаждане до Айдахо. Тя набра номера, надявайки се Тъкър да работи до късно. Мъжки глас се обади след тринайсетото позвъняване.

— Ало? Работи ли този телефон?

— Клейтън Лий Тъкър?

— Да. Не знаех, че са поправили телефона ми. — И след това на някой друг: — Идвам след минутка! — После в телефона: — Имам клиент.

— Мистър Тъкър, аз съм агент Джан Йоргенсон от ФБР. Разследвам отвличането на Грейси Ан Брайс.

— Те бяха тук вчера.

— Полковник Брайс и бащата ли?

— Да.

— По кое време?

— Малко след като дойдох. Около осем.

— Мислите ли, че момичето, което сте видели, е Грейси.

— О, сигурен съм, особено след като видях снимките.

— Какво ви накара да промените мнението си?

— От кога?

— От когато агентът на ФБР ви е показал снимките?

— Както казах и на тях, никакъв агент на ФБР не е идвал тук.

Какво? Джан се опитваше да осмисли тази информация, но Тъкър я прекъсна.

— Имам клиент.

— Мистър Тъкър, накъде се отправиха полковник Брайс и мистър Брайс?

— Към Бонърс Фери. Горе в окръг Баундъри.

 

 

— Заместник-шериф Коуди Кокс — отговори мъжки глас.

— Обажда се агент Джан Йоргенсон от ФБР, Далас. Трябва да говоря с шерифа.

— Шериф Джонсън? Той е с госпожата, имат годишнина от сватбата. Всъщност годишнината им беше вчера, но шерифът имаше работа…

— Случайно полковник Брайс и Джон Брайс да са се срещали с шерифа?

— Срещнаха се. Тази сутрин летяха с хеликоптера на Дики. Шерифът каза, че дължал живота си на полковника.

— Трябва да говоря с шерифа. Спешно е.

— Дайте ми номера си, ще видя къде е и ще го помоля да ви се обади.

 

 

Елизабет затвори вратата на кабинета след себе си.

— Какъв е спешният случай, агент Йоргенсон? Тъкмо отивах на църква.

Младата жена си пое дълбоко въздух.

— Разкажете ми за майор Чарлс Удроу Уокър.

— Той е мъртъв.

— А знаехте ли, че има син?