Марк Хименес
Отвличането (71)

8:09 ч.

Клейтън Лий Тъкър изплю струйка кафяв сок в един месингов плювалник. Бузата му беше подута от тютюн за дъвчене, а лицето — набръчкано като използвано алуминиево фолио. Кожата му беше потъмняла от маслото; черните очила стояха на една страна върху едрия му нос; ръцете му бяха изкривени от артрит. Бен знаеше как изглежда един пияница сутрин. Тъкър не приличаше на пияница. Нито пък изглеждаше като човек, свикнал да вижда НЛО в небето над Айдахо. В момента той разглеждаше снимките на Грейси.

Порутената бензиностанция и сервизът на Тъкър, точно до междущатска магистрала 15 в Айдахо Фолс, миришеха на бензин и грес, останка от времето, когато човек можеше да поправи колата си на бензиностанцията и не му взимаха четири долара за помпане на гумите. Отпред беше паркиран камион на телефонна компания.

Тъкър вдигна поглед от снимките.

— Няма никакво съмнение — каза той. — Това е момичето.

Джон се отпусна в един стол.

— Ами мъжете? — попита Бен.

— По тия снимки не мога да твърдя със сигурност — отвърна Тъкър. — Но татуировката е същата. Сигурен съм.

Бен свали якето и нави левия си ръкав.

— Такава ли?

Тъкър се изплю и наклони глава, за да разгледа татуировката през очилата си.

— Как така и ти имаш същата?

— Мистър Тъкър, защо не сте казали това на ФБР?

— Не са ми се обаждали.

— Имам предвид на агента на ФБР, който е дошъл тук в сряда сутринта и ви е показал снимките.

— Никакви агенти не са идвали тук. За пръв път виждам снимките.

— Агент на ФБР не ви е разпитвал за тези мъже и момичето? И вие не сте му говорили за НЛО? И не сте му казвали, че пиете?

Тъкър беше очевидно изненадан. Отново се изплю.

— Единствено с вас съм говорил за момичето, когато ми се обадихте. Та оттогава телефонът ми не работи. — Той вдигна слушалката и я подаде на Бен. Нямаше сигнал. Той посочи навън. — Сега поправят повредата, кабелът е бил срязан. Деца.

— Мъжете казаха ли накъде са тръгнали?

— На север. Ванът им гореше масло като рафинерия, питаха ме дали може да изкара още осемстотин километра. Няма начин, казах им. Жив късмет, че бяха стигнали дотук. Ако маслото влезе в горивната камера, спукана им е работата. Пратих ги в мотела. — Той посочи надолу по пътя. — Отидоха с колата дотам, а после едрият я върна. — Станах около шест — трябва да е било понеделник — и започнах да разглобявам двигателя. Приключих късно през нощта. Едрият тип взе колата на следващата сутрин — значи е било вторник. Плати в брой.

— И ванът е с номер от Айдахо?

— Да.

— Значи на осемстотин километра на север оттук, но все още в Айдахо?

— Трябва да са точно на границата, горе в тясната ивица.

— Където растат елхи?

— Да.

— И вали сняг?

— Точно така.

Бен разгъна картата на Айдахо върху тезгяха.

— Знаете ли — каза Тъкър, — гледал съм по телевизията за разни полувоенни формирования, за Ку-клукс-клан и нацисти, дето си правят лагери в планините на север.

Той се наведе и посочи Айдахо Фолс и след това прокара пръст на север, по магистрала I-15, след това по 90 чак до Кьор д’Ален; пръстът му остави мазна следа върху хартията. След това зави на север по щатската магистрала 95 чак до…

— Бонърс Фери — каза той и почука по картата.