Марк Хименес
Отвличането (7)

8:59 ч.

Бен Брайс влезе в къщата на сина си и попадна в истинска лудница. Край него сновяха униформени полицаи и агенти на ФБР, една прислужница говореше по мобилен телефон, а внукът му, в бейзболен екип, бягаше от някаква млада испанка, която го увещаваше да изяде закуската си.

Обширната галерия, в която попадна, се простираше към двете крила на къщата. Пред него имаше красиво стълбище за втория етаж. Зад стълбището беше дневната с френски прозорци, които гледаха към езерце с водопад. Грейси му беше казала, че новият им дом струва три милиона долара. Тогава той си беше помислил, че тя греши нещо, но докато се оглеждаше, осъзна, че това място си струваше всеки цент от тези три милиона. Което беше добре: синът му можеше да си позволи откупа.

Бен не беше говорил с Джон от пет години, когато дойде за последен път в Далас по случай раждането на Сам. Той едва позна слабия млад мъж, който се появи във фоайето с помръкнал занесен поглед. Бен пусна на пода чантата си, приближи се към сина си и го хвана за раменете.

— Джон. — Последва сковано ръкостискане. — Джон.

— Мислите ли, че е за откуп? — попита синът му.

— Джон, това съм аз… Бен.

Джон побутна очилата на носа си и примигна стреснато.

— Бен? Какво правиш… Как… Кой ти се обади?

— Ти трябваше да ми се обадиш, сине.

Над главите им се чу глас:

— Аз му се обадих.

Беше го напуснала веднага след раждането на Грейси, твърдо решена, че единствената й внучка няма да бъде отгледана от бавачки. Бен реши, че това е само извинение да избяга от него, но не я упрекваше; самият той би избягал от себе си, стига да можеше. Първоначално тя го навестяваше редовно, но времето между гостуванията й ставаше все по-дълго. Преди пет години напълно прекрати посещенията си, защото вече имаше да гледа две внучета.

Тя стоеше на стълбищната площадка — рижата й коса и бялата кожа проблясваха на светлината, струяща от купола. Все още беше най-красивата жена на света и сега любовта и болката, които Бен Брайс се мъчеше да удави в уиски, изплуваха на повърхността. Очите му се насълзиха, като видя, че тя все още носи брачната си халка. Беше ревностна ирландска католичка, която никога нямаше да поиска развод, но не можеше да живее с пияница; той пък беше заклет пияница, който никога нямаше да обикне друга жена, но не можеше да живее без алкохола.

Тя слезе по стълбите и Бен разбра, че е плакала цяла нощ. Знаеше, защото много нощи я беше разплаквал. Никога не я беше удрял в изблик на гняв. Бен Брайс нямаше лошо пиянство. Колкото повече се наливаше, толкова повече се затваряше в себе си — бореше се с демоните в душата си и оставяше жена си да заспи, изтощена от плач. Душата му беше белязана от сълзите й. Пет години не беше я виждал, не беше я докосвал и сега болезнено му се прииска да я прегърне, но беше напълно парализиран, като редник пред генерал с четири звезди.

Тя го разбра.

Отиде при него и зарови лице на гърдите му. Бен я притисна силно и вдъхна аромата й. И за един кратък миг се пренесе трийсет и осем години назад, когато светът все още беше смислен.

Тя въздъхна дълбоко, почти изхлипа и той усети как стройното й тяло леко се отпуска.

— О, Бен. Ами ако я нарани?

— Ще си я върнем, Кейт. Ще платим откупа и ще си я върнем.

— Дядо!

Бен погледна към внука си, който се беше вкопчил в крака му. След него дотича испанката.

— Сеньор Сам трябва да изяде свое мюсли.

— Не го ща гадното мюсли!

Бен Брайс прегърна близките си. Освен Джон. Той беше изчезнал.

 

 

— Какво, по дяволите, прави той тук?

Елизабет нападна съпруга си още с влизането му в кухнята. Джон се дръпна, ръцете му се стрелнаха към лицето и веднага се отпуснаха, когато осъзна, че няма да го удари пак.

— Не искам този алкохолик в къщата си!

Джон не отговори. Надникна в килера с провизиите, сякаш търсеше място да се скрие.

Тя се втренчи в съпруга си и поклати глава: напълно безполезен в моменти на криза!

— Мисис Брайс.

На прага на кухнята стоеше агент Девро.

 

 

Бен стоеше под стълбището с жена си, внук си и младата испанка, когато един агент от ФБР на средна възраст се появи заедно с Елизабет. Бен я погледна, но тя отмести очи.

— Кейт — каза тя, — можеш ли да донесеш снимката на Грейс от стаята ни за агент Девро. Също и някаква дреха, която е носила вчера, да не е прана. Може би училищната й униформа. Дай я на инспектор Райън, той е в трапезарията. — След това тя се обърна към Сам: — Изяде ли си закуската?

Сам се опитваше да се скрие между краката на дядо си, викайки: „Помощ!“.

Бен протегна ръка към агента.

— Аз съм Бен Брайс, дядото на Грейси.

— Юджийн Девро, ФБР.

Той беше едър мъж с големи ръце и здраво ръкостискане. Двамата се огледаха преценяващо.

— Бен Брайс — каза агент Девро. — Името ми звучи познато.

Бен поклати глава и насочи разговора в друга посока:

— Получихте ли искане за откуп?

— Не, сър. А по въпроса за бельото на Грейси, мисис Брайс?

— Кейт — каза Елизабет, — какво бельо е носела Грейс?

— На мачовете обикновено носи „Под прикритие“.

— Под какво?

— „Под прикритие“. Спортно бельо. Всички хлапета го харесват, подражават на професионалистите. Дъщеря ми носи същата марка под баскетболния си екип. — Той се обърна към Кейт. — Грейси носеше ли шорти?

— Да, сини. И тениска без ръкави, също синя.

Агент Девро погледна към дъното на галерията и извика:

— Агент Йоргенсон! — Една жена от ФБР се приближи и той обобщи: — Значи имаме бели маратонки „Лото“, сини три четвърти чорапи, наколенки, сини боксерки „Под прикритие“ и тениска без ръкави, сини шорти, златиста фланелка с надпис „Торнадо“ отпред и цифрата девет на гърба. — След което се обърна към останалите: — Нещо друго?

— Медальонът й — каза Бен, предизвиквайки острия поглед на Елизабет.

— Какъв медальон? — попита агент Девро.

— Сребърна верижка със сребърна звездичка.

— Сигурен ли сте, че го е носела?

— Сигурен съм.

Кейт потвърди с кимване.

Агент Девро се обърна към агентката, която записваше в тефтерчето си.

— Прибавете медальона и разпространете пълното описание за медиите.

— Да, сър — отвърна тя.

Агент Девро кимна учтиво на Кейт и Бен и се отдалечи с Елизабет.

Бен се обърна към Кейт.

— Защо питат за — той погледна към Сам… — за дрехите й? Мислех, че става въпрос за откуп.

Тя вдигна ръце.

— Докато не получат обаждане…

Сам подръпна крачолите на Бен.

— Дядо, какво се е случило с Грейси? Никой не ми казва истината. — И той посочи Кейт. — Дори баба.

Бен приклекна и се изправи срещу умаленото копие на Джон — същата буйна къдрава коса, същите тъмни очи, същите очила, макар и без стъкла. Грейси му беше казала, че Сам носи черните рамки, за да прилича на баща си. Бен винаги беше пращал на внука си подаръци за рождения ден и Коледа (саморъчно издялани койоти и кончета и малък люлеещ стол с името САМ, гравирано на облегалката) и беше разговарял с него всеки път, когато Грейси му се обадеше; Грейси му беше изпращала снимките на Сам, които бяха закачени на хладилника в хижата, и Бен имаше чувството, че го познава, но всъщност не го беше виждал от раждането му. Бен не беше добре дошъл в къщата на сина си.

— Няма я — каза Бен.

— Мога ли да й взема нещата?

— Какво?

— Нали знаеш, както когато ще иде в колежа. Тогава аз ще се преместя в стаята й и всичките й неща ще бъдат мои.

— Не, не е така, Сам. Тя не е искала да си тръгне.

— Ами тогава защо си е отишла?

— Един мъж я е взел.

— Пощальонът ли?

— Не, не добър човек.

— Някой кретен ли?

— Какво?

— Някой лош човек ли?

— Да, Сам, лош човек.

— И къде е спала снощи?

— Не знам.

— Дали й е дал да вечеря?

— Не знам.

— Какво е откуп?

— Пари.

— Значи кретенът иска пари, за да пусне Грейси?

— Може би.

Лицето на Сам просветна.

— Е, значи всичко е наред.

— Защо?

— Защото когато татко продаде акциите, ще сме милиардери.