Марк Хименес
Отвличането (28)

23:39 ч.

Всяко отвлечено от непознат дете задължително получава кратък репортаж в сутрешните програми на телевизиите и се споменава във вечерните новини. Когато обаче майката на детето обяви награда от двайсет и пет милиона долара за главата на похитителя, жив или мъртъв, това се превръща във водеща новина.

По нареждане от централата специален агент Юджийн Девро беше дал интервюта на живо за вечерните новини на телевизионните мрежи. На възражението му, че е прекалено зает с търсенето на момичето, му беше отговорено, че нареждането идва лично от директора на ФБР Уайт. Висшите чиновници от Бюрото обичаха агентите им — особено онези като него, които умееха да се изразяват — да се появяват по телевизията. Беше добра реклама. И подпомагаше бюджета за следващата година.

Девро въздъхна; разследването му се беше превърнало в проклето съпътстващо шоу за двайсет и пет милиона долара.

Когато се върна в командния център, простатата го болеше зверски, все едно някой е заврял в задника му горелка. Отпусна се в стола и непрекъснато се местеше ту на левия си хълбок, ту на десния, за да не притиска възпалената жлеза, и в същото време разглеждаше последните сведения. Все още не попадаше на следа, която да му звучи достоверно.

— Простатата ли?

Девро вдигна поглед и видя полковник Брайс.

— Познавам позата — поясни полковникът.

— И вие ли страдате?

Полковникът кимна.

— Опитайте със семе от плода на сао палмето, облекчава болката. Продава се във всички магазини за здравословни храни.

— Чувал съм, че има такива магазини.

Полковникът посочи купчината листове.

— Открихте ли нещо?

— Да, около две хиляди души са я видели — отвърна Девро. — След още няколко дни ще знаем къде точно живеят всички руси момичета със сини очи от югозападните щати.

— Мислиш, че ламтят за парите?

— За съжаление да, полковник. — Полковникът седна в близкия стол; Девро премести тежестта си на другия хълбок. — Награда от няколко хиляди долара може да се окаже ефикасна, но двайсет и пет милиона са съвсем друго нещо. Две хиляди сигнала означава да изгубим прекалено много време в проследяване на фалшивите. — Той сложи ръката си върху купчината. — Но ако се окаже, че тук има една истинска следа?

— Може ли да погледна?

— Разбира се. Ето тези съм ги прегледал. — Девро побутна купчина хартия към полковник Брайс и се прозя.

— Нужен ви е сън. Позволете на простатата ви да отпочине.

— Ще спя, след като намерим Грейси.

Полковникът го погледна в очите.

— Вие сте добър човек.

— А вие сте били велик войник.

Полковникът не отговори. Настъпи неловка тишина, затова Девро я наруши, изповядвайки се на един американски герой:

— Аз не бях. Просто исках да се върна у дома. Оставаха ми деветнайсет дена. Бях на пост и си мислех, че ще бъда последният американски войник, който ще умре във Виетнам, когато някакъв виетконговец изскочи иззад едно дърво на два метра пред мен с насочен пистолет. Мъртъв съм. Само че пистолетът му засече — беше някакъв скапан стар модел със затвор. Вдигнах моята М-16 и го застрелях. Като се приближих, видях, че е почти дете, на около четиринайсет години. — Девро беше прекалено засрамен, за да погледне полковника в очите. — През по-голямата част от съзнателния си живот съм носил оръжие, но това беше единственият път, когато съм убивал човешко същество. — Той замълча и поклати глава. — Явно и двамата споделихме по нещо. На никого не съм разказвал това, дори на съпругата ми.

Полковникът прошепна едва чуто:

— Не е лесно да говориш за убийство… или да живееш с него.

Двамата замълчаха, унесени в мисли за войните и смъртта, но Девро отново наруши тишината:

— Колко време изкарахте като военнопленник? — Полковникът си придаде вид на изненадан и Девро отговори на неизказания му въпрос: — Агент Рандъл е видял белезите по гърба ви при детектора на лъжата.

Полковникът кимна.

— Шест месеца. Недостатъчно, за да свикне човек.

— В „Ханой Хилтън“ ли?

Той поклати глава.

— В лагера, „Сан Би“. След бягството ни Северновиетнамската армия затвори всички лагери и премести всички американци в Ханой.

Изведнъж Девро осъзна защо името Бен Брайс му се струваше познато.

— Сещам се кой сте. Вие сте спасили онези пилоти. — Той замълча и се вгледа в полковника. — Спасили сте много войници през онзи ден.

Полковник Брайс не показа никакви емоции. Той отвърна поглед и присви очи, сякаш се опитваше да фокусира нещо в далечината. Или в миналото. Когато заговори отново, гласът му беше тих:

— Командир Рон Портър.

— Кой?

Той отново погледна Девро:

— Един от пилотите, сега лети от Албакърки.

— Заслужили сте си почетния медал за храброст.

Полковникът взе листовете, изправи се и каза:

— Да речем. — И излезе от стаята.

 

 

Шест месеца преди деня, в който влезе във военнопленническия лагер „Сан Би“ в Северен Виетнам, полковник Бен Брайс живееше във виетнамската джунгла с монтанярите, коренните жители на страната, доста наподобяващи американските индианци. Мъжете носеха препаски; бронзовите им тела бяха слаби и мускулести, чертите на лицата им — сурови и изсечени, но хуморът и интелигентността не им бяха чужди. Възрастните туземци свободно говореха френски, който бяха усвоили, когато злочестите носители на този език безуспешно се бяха опитали да колонизират Виетнам. Единайсет милиона души смятаха Виетнам за своя родина; монтанярите наброяваха един милион, разпръснати сред множество племена. Племето на Бен беше седанг.

При първото назначение във Виетнам основната мисия на зелените барети беше да организират племената на монтанярите в граждански защитни формирования, за да възпрат проникването на комунистите в Южен Виетнам през западните граници с Лаос и Камбоджа. Задачата на Бен беше да обучи партизаните от седанг на военна тактика, но в крайна сметка по-скоро седанг го научиха на много неща: как да се изхранва от земята, как да проследява дивеч и войниците на Виетконг в планините, които се издигаха на повече от две хиляди метра височина, и в гъстата джунгла, която покриваше долините, и как да се придвижва през нощта като сянка. Племето седанг бяха родени ловци и убийци и той се превърна в един от тях. Те дори му подариха ръчно изработена пиринчена гривна, която символизираше принадлежността му към племето и беше голяма чест за един бял мъж. Бен Брайс се беше превърнал в „коренен жител“.

Изпълняваха операция в Северен Виетнам точно на седемнайсетия паралел — който разделяше Виетнам на Северен и Южен, на комунистически и свободен — когато забелязаха американски самолет „Фантом F-4“, който летеше ниско над главите им и изпускаше дим. Беше ударен по време на нападение над Ханой. Двучленният екипаж катапултира точно преди самолетът да се разбие и да избухне в пламъци; двата парашута се отвориха и Бен и монтанярите хукнаха към американците. Пристигнаха прекалено късно: войниците от Северновиетнамската армия ги бяха заловили.

Отведоха ги във военнопленническия лагер „Сан Би“. В тихи нощи Бен дочуваше смразяващите викове на измъчваните американци от лагера, който се намираше на около петстотин метра. Една сутрин Бен ги чу да пеят „Бог да благослови Америка“. Заедно с монтанярите Бен планира да освободят американците, което изискваше самият той да бъде пленен. Войниците от Северновиетнамската армия имаха изрична заповед да убиват американските военнопленници при опит за бягство. Успешното бягство можеше да се осъществи единствено с помощ отвън.

Сега, след шестмесечно военнопленничество, той щеше да избяга заедно със сто американски пилоти с помощта на монтанярите. Бен Брайс също ги беше научил на няколко неща, сред които и как да използват експлозиви С-4. Заедно бяха разрушавали складове за оръжие на врага, бяха прекъсвали конвои с провизии по линията Хо Ши Мин, бяха залагали засади на виетконгци, бяха убивали офицери на Северновиетнамската армия, бяха изпращали координати за бомбените нападения на самолетите Б-52 и бяха успели да освободят онзи ловък военен шофьор, пленен в Лаос.

Днес щяха да спасят американските военнопленници.

Продължава да лежи на бетонния под в същото положение, в което го бяха оставили преди пет часа, в очакване на сутрешния пазач. Скоро дочува познатия звук от подрънкване на ключове, толкова познат, че усеща точното местоположение на пазача в коридора, докато се приближава към килията му. Пазачът застава отпред и удря по вратата, след това поглежда през процепа с решетка и вижда американския полковник все още проснат на пода, а кръвта е засъхнала и се е спекла по изранения му гръб. Плъховете гризат краката му. Бен чува как метал стърже в метал, докато пазачът пъха ключа в ръждясалия катинар. Ключът се завърта и катинарът щраква. Вратата проскърцва и се отваря. Стъпките, малко уморени, се приближават, пазачът се чуди дали американският офицер с най-висок чин в затвора е оцелял след жестокия побой с каиша на Големия Уг. Бен се подготвя да не реагира при ритника, който със сигурност ще последва, и потиска стенанието си, когато ботушът на пазача потъва в слабините му. Затворникът не реагира, пазачът го заобикаля и прикляква да провери пулса му.

Това е последното му движение.

Бен сграбчва пазача за гърлото с ръце като клещи, заякнали в петролните полета на Тексас и джунглите на Виетнам, заглушава всеки звук и го просва на пода. Не го убива, за да му отмъсти; убива го, защото се налага. Хрущенето от счупения врат на пазача е като прекършването на пилешки кокал.

Бен се изправя и оглежда килията си за последен път. Тежката миризма, полепнала по стените, се смесва с вонята на прясна урина и изпражнения, когато тялото на пазача приема смъртта и се прощава с достойнството си. Ще последва още смърт. Трябва да убива, за да спаси онези пилоти. Убийствата не му носят удоволствие, но той е добре обучен в това изкуство.

Това е занаятът му.

Подобни моменти съставляват голямата човешка трагедия, позната като войната във Виетнам.

 

 

Джон се провря под жълтата полицейска лента и влезе в стаята на Грейси. Натисна ключа и запали лампата.

— Здрасти, приятел — винаги казваше тя, когато той чукаше на вратата й, след като се прибереше вечер. Обикновено я заварваше просната на пода да чете спортните страници, да си пише домашното или да пее някоя песен. Тази вечер стаята й беше празна. Вещите й още бяха там, но без нея стаята беше мъртва. Както и цялата къща. Грейси Ан Брайс съживяваше този дом.

Той запали нощната лампа и загаси другата. Отметна пухената завивка и зарови глава във възглавницата й. Прегърна голямото й плюшено мече. Затвори очи и вдъхна аромата на дъщеря си. Връхлетяха го спомени.

— Един ден ще пееш по радиото — беше казал той на дъщеря си веднъж.

Тя беше смръщила чело и беше отвърнала:

— Знаеш ли колко е трудно да накараш някоя радиостанция да пусне песните на нов певец?

— Не. Много ли е трудно?

— Страшно.

— Значи ще купя няколко радиостанции и ще пускаме само твои песни.

— Не можеш.

— След като акциите излязат на борсата, ще мога. На Сам ще му купя отбора на „Ред Сокс“.

— Искам да кажа, че нещата не стават така. Трябва да се боря дълго и едва след това да пробия по радиостанциите, за да имам материал за песните си.

— А, значи така става.

— Разбираш ли, например „Дикси Чикс“ се опитвали много дълго време и трябвало да се преместят в Нашвил. Сигурно и на мен ще ми се наложи.

— И да ме изоставиш? Няма да стане, приятелко. Ще ти купя един самолет да ходиш дотам да записваш. Или по-добре да ти построя звукозаписно студио тук и те ще идват при теб. Ще видиш.

— Да бе. Знаеш ли колко велики певци има, които на всичко са готови да пробият в кънтри музиката?

— Не знам. Колко са?

— Ами… доста.

Той беше поклатил глава.

— Факторът случайност не играе роля за статистически уникалните явления.

— Какво?

— Има само една Грейси Ан Брайс.

Тя го беше погледнала със странно изражение, което никога не беше виждал върху сладкото й личице, и той си помисли: „Да му се не види, казах нещо грешно! Ах ти, глупако, така и не се научи да разговаряш с момичета!“. Тя обаче ненадейно го прегърна и каза:

— Ти си най-добрият баща, който едно момиче би могло да желае. — Когато го пусна, големите й сини очи бяха влажни. — Благодаря ти, че не се подиграваш с мечтите ми.

Той хвана съвършеното й лице в две ръце и каза:

— Грейси, някой гаден кретен може да ти скапе интерфейса, да ти развали хардуера, да ти изключи периферните устройства, да деинсталира компонентите ти, но мечтите ти са технология, която не се поддава на вмешателство.

— Моля?

— Никой не може да ти отнеме мечтите.

Излиза, че бе сгрешил. Някой беше отнел неговата мечта.